logo.png, 0 kB
ЯмболСвят
Начало
ИЗБОРИ 2011
Всички новини
Кметът
Администрация
Обсъвет
Политика
Полиция
Документи
Личности
Депутати
Творчество
Другости
ЯмболСвят
Аудио Новини
Реклама
Икономика
Анкета
Форум
Архив
Web Камера
Карта
Видео новини
Платени
Реклама
Теми в развитие
Сечта в парка
Тласкателя
"Тунджа"+Ямбол
Водопровода
Отчети
Блок 20
Избрано
Съдебни


ипотпал
Справочник
Избори
ИГРИ
Издателство "ЕРА"
Правила за ползване
Зелен Ямбол
Обяви
Реклама...
Kaталог
Обяви

Вериги
Оценка: / 5
СлабОтличен 
12/03/2012 10:03
http://www.yambolnews.net/images/stories/person/author/kapelev1.jpgИлко Капелев

ВЕРИГИ

В края на август или началото на септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година светото ни семейстово, след дълго и извънредно заседание, на което бяха разгледани и най-дребните детайли, взе решение за провеждане на новобранската ми вечер. Близките и роднините ни, особено откъм рода на майка ми, бяха безчет. Нейният род, родът на майка ми, се разпростираше като бойно подразделение на ювиги кан във всички села наоколо. През онези години баща ми беше силен като млад бог, работеше в една топлоелектрическа централа и докарваше добри пари. В крайна сметка семейният съвет реши: на новобранската ми вечер ще присъстват 400 човека и отделно около 150 младежи.

- Ще го понеса, в състояние съм - каза последната си дума бащи ми.

- То сигурно в казармата, където ще служа, няма да има толкова войници… Вие какво правите? - намесих се все пак и аз.

- Ти не се обаждай, това не е твоя работа - сряза ме почти по средата баща ми, след което добави с по-мек тон:

- Имам един син, това си ти. Ще те изпратя в казармата подобаващо…

Същевременно си шиех костюм в съседното село Ген. Т. при един талантлив майстор - бай Атанас. Той осигуряваше и костюмите на най-известните музиканти в окръжния град. Например на певицата Доля, която беше много хубава и се носеше страхотно модерно, чак екстравагантно. Тя беше племенница на бай Атанас, който бе човек с градски манталитет, с много социални контакти, известен в цялата околия. Май че бе от род на тракийски бежанци. Шивачът носеше широка, черна и “гланцирана” престилка и бе обут в широки, ватирани чехли. Гладеше костюмите с огромна ютия, пълна с жар.

Ето, сега, докато чакаме за поредната проба, той глади, крои и говори без засечка. Словоохотлив бе този бай Атанас. Говореше интересно, спретнато, плътно, по градски маниер намираше хубави и образни думи. Бе възнисък и хитроумен човек, с неголямо изострено лице, леко удължени от двата края кафяви очи, а на главата нямаше нито един бял косъм.

- Животът е много кратък, но това го зная аз, шейсетгодишният човек, а не вие, дето си мислите, че старостта е зад двайсет и пет баира… Казвам ви го, за да знаете, че в този кратък живот време за губене няма. Ако имате определeна и висока цел, трябва да работите ден за ден и с много талант.

Бай Атанас поглежда през прозореца кой идва, когато портичката на двора скръцва с ръждясал глас.

- Един ден, ако пропилеете живота си напразно, ще ви бъде много тъжно. То всичко се оценя истински, когато го загубиш… Ето например, имаш красив колан, с шарка на живописна змия, със сребърна тока, символизираща вечността на душата, но виж, че го загубиш… - В този момент вратата се отваря и вътре наднича селски мъж на средна възраст с побелели коси, облечен в дочени дрехи:

- Атанасе, кога ще бъде готов панталонът ми, че другата неделя в Инзово ще има сбор?

- Не ме прекъсвай, сега говоря - казва Атанас, и продължава:

- Подарили са ти го този колан, но ти никога не си се замислял колко ценен е той. Едва сега, когато си го загубил, разбираш това. Не губете в живота! - завършва почти повелително бай Наско. След което се обръща важно към селския мъж, облечен в дочени дрехи:

- Казвай сега какво има…

Но като повечето приказливи и хитроумни хора, и бай Атанас се разминаваше с принципите, които сам проповядваше. Така за моята новобранска вечер без малко да ме остави без костюм, а бях му дал плат за шиене още в началото на лятото.

Ето, на другия ден с Тяно отново отиваме при Атанас Шивача. За трети път през последния месец. За да разбера за пореден път, че ще трябва да почакам още за костюма си. Ядосвам се: Не може така, бе, бай Наско… След два дни ми е новобранската, ще ме провалиш. Викаш ме за трети път, а още първа проба не си ми взел…

- Без костюм няма да те оставя - казва той и прави първата ми проба.

На другия ден с Тяно, който е Стоян, но му казваме Тяно за по-кратко, отново въртим педалите на велосипедите по мекия път през горещото и необятно поле. Минаваме между Скаличанския орман и язовира на селото. Пътят е обграден с високи и пъстроцветни треви, около нас пеят птички, жужат насекоми или съскат влечуги… Някъде нагоре в небето, високо и бистро като планинско езеро, виси като закачена на конец чучулига, язовирът в местността “Софлудере” свети на сто метра от нас, в който непременно ще се окъпем на връщане…

- Нали ти обещах, че ще те облека за новобранската ти вечер? Ето, готов си… - посреща ме още от вратата с пресилено въодушевление бай Наско. - Костюмът ти е готов, само сакото не е ушито. Ще го ушия по-късно, сега то и без това няма да ти трябва, топло е. Ще минеш без него…

- Как така без сако, бе, бай Наско, новобранска вечер правя, нали трябва да бъда официално облечен!

Взимам си панталона и елечето, посинял от яд, и си искам остатъка от плата, който бе предназначен за сакото. С намерението да го ушия при друг шивач.

- Е, сега няма да се правим на сърдити, де! Ще ти ушия сакото по-късно.

Отново натискаме с Тяно педалите. Отново пеят птички, жужат насекоми, съскат влечуги… Абе пасторалност! Едва по-късно разбрах, че бай Атанас е взел доста голяма поръчка за музикантите и певицата Доля, на които им е предстоял спешен концерт, та е бързал да свърши с нея, а моят костюм… между другото. Не му е стигнало времето за моя костюм. Та в този смисъл послъгваше бай Наско, царство му небесно! Ама да му е простено Горе, беше талантлив! Към талантливите хора трябва да бъдем снизходителни.

2.

Гледам как колят овцете за новобранския курбан. Кръвта им тече като река, съсирва се на огромни пихтии, потреперва, някой от касапите стъпва с гумените цървули право в съсиреците и псува на глас…С месото на тия клети животни могат да се нахранят войниците на цяло поделение, мисля си аз. Ето, режат главите на десетина овце, касапите бързат, а големите черни казани са подредени на пътя, готови да погълнат мръвките. След няколко часа животните, разфасовани и вече напуснали преко волята им този бял свят, се варят на огъня като в пъкъл, а на керемидите на саята лежат десетина овчи кожи.

- Ужас! - прошепвам аз. Но до мен се оказва баща ми:

- Стегни се, де! Уж войник ще ставаш!

- Да, но войник, не кръвопиец. Да се радвам на кръвта на тези мъртви овце, ли?

- Такъв е адетът! Курбанът се прави за здраве. Овцете се принасят жертва за омилостивяване на висшите сили, което ще рече Бога!

- Това си е чисто езичество, тате, нищо не разбирам. Никаква логика няма тук…

- Хайде, хайде, не философствай. Хиляди години е било така и така ще бъде… - казва баща ми и прибира в една огромна тенджера одраните и изкокорени глави на овцете.

Около четири след обяд започват да ме стягат за новобранската вечер. Обличат ме мои братовчедки, поднасят огледало пред мен, сресват ме, сменят една след друга няколко вратовръзки, докато улучат най-подходящата… Палят ми цигари, смеят се фриволно като всички момичета между четиринадесет и седемнадесет години. Нервната ми система все повече се нагнетява, главата ми бучи като чайник под налягане. Около мен, разбира се, са майка ми и баща ми. В един момент се обръщам към тях:

- Вие питахте ли ме дали аз искам тази новобранска вечер?

Мама ме поглежда миловидно и жаловито:

- Правим го за твое добро, да бъдеш здрав. Може ли така да те изпратим в казармата… Защо ме натъжаваш, и без това ми е мъчно, че отиваш войник. Ти знаеш ли какво дете беше, когато те родих! Бяло и пембяно. А сестрите в родилното как ти се радваха само…

Но аз почти не я чувам и отговарям грубо:

- Не ме интересува, изчезвам! Правете си новобранската вечер сами!

- Не прави глупости, народът е поканен вече. След половин час гостите ще започнат да идват - включва се в подкрепа на мама и баща ми. Аз не зная кой път да хвана, когато пред пътната врата спира чисто нова зеленикава лада. От колата слизат първите гости, те са от страна на баща ми - колеги от Марица Изток. Ето, виждам неговия бригадир, който е идвал у нас и друг път. Съпругата му – млада, с пола малко над коленете и висок светъл кок. Двете им дъщери - моя възраст. Поднасят ми голям лъскав пакет, отделно плик с банкноти, цветя, след което баща ми ги настанява на най-личното място. Хората започват постепенно да идват, всеки ми подняса по нещо, най-вече книжни пари…

- То така няма да стане, дай да го направим, както го правят всички хора: да зашием на ревера ти един голям конец, ще вденем конецът в игла, на която хората ще нанизват банкнотите. Навсякъде така правят - казва една от братовчедките ми.

- Каквоооо? - едва не изревавам като заклещен в клисура барс. - Вие луди ли сте? Как ще посрещам гости в такова положение, резил. Някой ще им подава иглата да нанизват там кинтите: демек, без пари тук не се влиза. Какво, ще изнудвам хората да набучват пари на иглата, ли? Ще правя венец от банкноти, ли?

Така този номер с иглата и конеца не минава, но хората пак си дават парите преко волята ми. Е, има там някаква моя братовчедка, която ги събира в кошничка, но поне аз не се занимавам с това.

На улицата на разстояние около сто и петдесет метра са наредени маси в редица, около които след половин час почернява от народ. Още е лято и навън е светло. По-късно светват и лампите, хората се развеселяват, ракията се лее като “скоросмъртница”, викове: “Наздраве! Наздраве за новобранеца!”

Има едни селски шеги, които аз въобще, ама въобще не понасям, но вече новобранската вечер е започнала и трябва да се правя на артист… Тъй като на новобранците викат “зайци”, окачат на вратовете им зелки, алабаши, репички и пр. Та докато аз се усетя, някой вече надява на главата ми примка, на която виси синкаво-лилав алабаш. Не виждам нищо смешно в това, но адетът е такъв… Околните маси вече крещят: “Хайде, зайко, опитай алабаша! Опитай алабаша!” Все пак насила и престорено усмихнат отгризвам от синкаво-лилавия зеленчуков плод. Хрупам наистина като заек и постепенно цялата тази история започва да ми става забавна. Вече ми е весело и удрям почти на екс една ракия. След което се успокоявам.

Към единайсет вечерта започва да идва младежта на народа, за която са приготвени специални маси и дансинг. На първи танц ме кани сестра ми Дарина, която тогава е шестнадесетгодишна. Стълпотворението е пълно като в бригадирската песен: “Елате, хиляди младежи…” Моята компания - около десетина-петнайсет човека, с която движа през последните две-три лета, остава в крайна сметка до развиделяване. Прегръдки, целувки… Пеем и пием, пием и пеем до разсъмване. Деветнайсетгодишната Гелка, която като запее птичките замират, изпълнява най-хубавите си песни. По-късно същата тази Гелка, моя братовчедка, бе известна солистка в голям български ансамбъл. Повечето от песните са дошли до нея от нейната баба Гела, сестра на моя дядо, която умира още през четиридесетте години в Радневската болница от пневмония. Дядо ми я закарал там за няколко часа с каруцата, след което младата и хубава Гела, известна с божествения си глас в цялата околия, издъхва… Ето сега нейната внучка продължава талантливото й дело.

Гласът на Гелка трепти и вълнува въздуха високо нагоре. Песните й са толкова мелодични и тя е толкова талантлива, че певицата изобщо не се нуждае от специален съпровод.

Тук е и моята ученическа компания от града. Специално момиче от тази компания нямам, но в такава “роля” се въплъщава Тони, която негласно е обявена за дамата на сърцето ми в тази свята за мен вечер. С Тони танцуваме, тя опира красивото си и леко овално чело на рамото ми, аз я притискам ласкаво към себе си. В един момент, когато тупурдията се вихри чак до звездите, аз я отвличам незабелязано от другите на втория етаж на къщата ни. Влизаме в една от трите стаи, задната. Вдигам полата й и тя сама започва да гали с венериния си хълм интимната ми област… Прави някакви елипсовидни кръгове и това ме влудява… Долепям устните си до нейните и езикът й мигновено се промушва в устата ми. Целуваме се безумно, аз я вдигам на ръце и нежно я поставям на леглото. Падам на колене пред лицето й и бъркам в сините й бикини.

- Оооо, не може, тук е толкова шумно, не мога да се концентрирам, все пак не съм машина - казва ми тя. И в този момент точно като гургулица от деколтето й изскача едната й топка – бяла, силна, твърда, чието зърно аз захапвам с устни и жадно осмуквам. Тони стене като коте в ръцете ми:

- Стани, моля те стани, - след което пада на колене пред мен и разкопчава панталона ми… “Делфинът” ми вече е в състояние на полет… Тя го взима с две ръце, прокарва меки длани няколко пъти по него и го слага между циците си, след което се навежда и поема с устни главата му. Чувствам как членът ми потъва в нейното гърло и ми прималява от тръпки в корема. След като го осмуква със страшна сила и ми го връща сух като дънер, Тони ляга под мен и вдига високо краката си. Лежим на килима запъхтени и жадни, само на двайсет сме и сме неуморими. Коридорската врата е заключена и въобще не ме интересува дали някой от близките ми ще почука… Навън музиката бумти докрай, младият народ, вече яко подпийнал, танцува, вика… А ние, петимни за секс, едва не продънваме дюшемето под себе си. Тони още вдига краката си, които в този момент ми напомнят метафората “два буйни водопада” от един народен поет, и бадемът й изскача напред и нагоре… Аз се свличам на нея и насочвам своя “изтребител” право в целта, след което обогатяваме докрай многообразието от пози, според възможностите на фантазията ни… Тя започва да описва плавни кръгове с дупето си под мен и това ме възпламенява изцяло. Атакувам венериният й хълм с бесни тласъци и на свръхвисоки “обороти”, докато чувствам как отвътре от мен приижда бялата стихия. Изливам пролетния сок от себе си върху корема на Тони и лягам до нея.

- Още искам, искам те още – казва тя. Навежда се над мен и отново насочва неукротимия ми делфин към пламтящия овал на устните си…

***

…С тази жена не се видяхме повече от петнайсет години. Едва я познах в началото на 90-е. В условията на прохождащия капитализъм тя бе открила шивашки цех, в който работеха около петнадесетина жени. Тони от новобранската ми вечер бе станала много делова и сериозна. Когато й намекнах да се видим някъде, тя ми отговори:

- Имам човек до себе си, който го бива за всичко. И е по-млад от мен. Той ми помага в бизнеса, но и спи с мен, няма как да бъде иначе. Не искам да развалям нещата. Освен това не забравяй, че тогава това го направих, за да ти създам красив спомен от твоята новобранска вечер. Истината е, че те харесвах, инак не бих се чукала с теб. Сега вече всичко е минало, забрави го. Но можем все пак да изпием по чаша вино някога и да си разкажем хубави спомени от младостта, нали! Като например от Каравеловското ханче, когато една вечер на връщане почти вървяхме пеш до Я. и аз искрено очаквах да ме набуташ в някоя зелена нива… А ти не го направи, сякаш беше свенлив или се правеше на джентълмен, не зная. Помниш, ли!


Това ме развесели. Така между нас всичко приключи още при започването му - на новобранската ми вечер. Не зная дали бизнесът й е все още на крака. Дано да й вървят работите, тя е готина жена и заслужава това.


Всичко помня, мила Тони! Наздраве! А може и да промениш решението си… спрямо мен, въпреки твоя млад кавалер…


Аз също не съм за подценяване още, запомни това! Не пренебрегвай стария петел, който винаги е по-опитен от младия…


Новобранската тупурдия в края на лятото на хиляда деветстотин седемдесет и шеста година завърши окончателно около девет часа сутринта. А после… а после ме отложиха с половин година… Тоест, влязох в казармата в края на март следващата година. Но патроните разбира се не бяха изгърмени напразно. Новобранската си е новобранска, нямаше как тя да не се проведе и то непременно през есента, и то непременно под благословията на мама и тате, чиято обич към мен бе голяма като небето.

Бел. Откъс от биографичния роман на Илко Капелев „Вериги”Тагове: Илко Капелев

Още по темата

Само регистрирани потребители могат да пишат коментари.
Влезте или се регистрирайте.




Напишете първия коментар за тази статия
RSS comments

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.6

 


НАЙ-ЧЕТЕНО ДНЕС
Последни новини


НАЙ-ЧЕТЕНО ОТ "ТВОРЧЕСТВО"
НАТИСНИ ЗА ГОЛЯМА СНИМКА
 
 
 
           
   

(C)2005 ЯмболСвят . Powered by Joomla!.