посещения 417
Педагогика по пътя
Борислав Ненов
Шамарите на Георги Кънев бяха тежки. Много тежки, сякаш си имал среща с претендента за титлата в профи бокса Джо Фрейзър, който в ония години, трябва да е било 1976-1977, правеше страхотни мачове с Касиус Клей. Касиус Клей май още не бе приел исляма и името Мохамед Али, ала това са подробности.
„Днес пак имах среща с Георги Кънев”, доверяваше ни съученикът ни Зарко, когото директорът на Основно училище ” Христо Смирненски” май викаше най-често от нашия клас да си говорят в кабинета на втория етаж. ”Ама вече свиквам и не боли”, допълваше Закито и предлагаше да хвърлим един стар чин от третия етаж долу в шахтата.
Офертата беше страшно изкусителна, вече бяхме хвърляли няколко от старите чинове надолу и ефектът се оказа покъртителен. Само че покрай такива изяви се налагаше да се виждаме с директора Кънев, а не всеки имаше храбростта на Зарко, когото побивайваха здраво и в къщи, та оттам имаше тренинг.
Да бяха правили конкурс, нямаше да ни съберат такива диваци в този 5 „Д”клас на училище „Христо Смирненски”. В началото фундаменталната педагогическа грешка не личеше, ала още след първите два-три месеца се натрупаха доста факти в тази насока, та просто беше въпрос на време кога и учителското тяло ще проумее ситуацията.
Голямата част дойдоха вкупом от Начално училище ”Кирил и Методий” , но май и те самите още не подозираха колко много хамстери имат в главите си. Другите се появихме на порции. Понеже имаше пак някакво райониране на школата, моя милост и още трима трябваше да напуснат училище ”Страшимир Кринчев” и да подсилят „даскалоливницата” на бай Георги Кънев. Останалата част тъкмо през лятото се бе нанесла в новите блокове на „Граф Игнатиев” и така и тя цъфна на мястото, от което трудно щяхме да се измъкнем без поражения.
Хубавото на лошото беше, че повечето се учихме много добре и по тоя параграф грешка нямаше. Иван Петков Недков имаше ангелско излъчване и бе почти пълен отличник. Само че и той имаше хамстери, които се проявиха масирано в пети и шести клас. Тогава се появи ослепително млада и покъртително неопитна Мария Гинева, учителката ни по история. Носеше къси рокли, а нас вече ни блъскаше пубертетът, така че белите в нейните часове следваха лавинообразно и показалките на Мария Гинева неуморно се чупеха в гърбовете ни.
Най-вече в гърба на Иван Петков Недков, който се криеше под ангелската си външност, ала все пак бе разконспириран и почна да се вижда и той често с директора Кънев.
Почти непрекъснато бяхме без класен ръководител. В началото ни водеше една симпатична и хрисима жена- Комитова, но скоро се премести в друго училище, а нашата незавидна слава бе станала достояние на педагогическото тяло, та никой не искаше да ни вземе. ”Кой ще ни вземе бе, те хората да не са щури колкото нас”, коментираше ситуацията съученикът ни Николай Бурлаков, който държеше палмата на първенството в цялото училище по най-дълго оригване и никой не подозираше, че след време ще стане подполковник и ще командва военното поделение в Маломир.
На Николай му казвахме Козела, имаше сатирични заложби и предложи да издаваме хумористичен стенвестник. Решително отхвърлихме идеята му, защото като ще ни бият беше по-добре да пуснем маркуча на третия етаж и да попръскаме мадамите, а сетне някой задъхано да изтича в учителската стая и да каже, че е станало наводнение.
Често почнаха да стават такива наводнения, а понеже ние така и продължавахме да нямаме титулярен класен ръководител, накрая се реши да учим точно до директорския кабинет.
„Много ни уважава другарят Кънев, аз нали ви казвах”, обясняваше хавата Зарко и мереше с кошчето за боклук по единствената оцеляла в стаята лампа, щото не се знаеше кога пак ще има подобна възможност. Възможностите действително се стесняваха, понеже почнаха да ни четат и по радиоуредбата в раздела за тези, които са с намалено поведение. Междувременно ни сложиха за класен учителят по рисуване Василев. Той беше готин човек, всяко междучасие се криеше в стаята на прислужничките, за да изпафка една цигара, обаче задачата му бе да въведе най-сетне ред в тоя луд клас.
Понаби тоя -оня, помърмори, ала наближаваше пенсия и прави-струва успя да се откачи от нас. Тогава пратиха химичката Мария Желева, тя бе по-скучна и от Менделеевата таблица. Усмивката за нея бе непознато явление и тъй и не я видяхме на лицето и докато ни беше класна.
Пончо Банана и Ицо Свинята имаха един класически номер-да се бият почти всяко междучасие. Защо се биеха и те не знаеха, но покрай техните глупости се наложи да купуваме паркетин и паркетол. Това беше едно от тогавашните наказания, не болеше, само че на пръв поглед. Защото как да обясниш в къщи, че ти трябват еди колко си пари, нали беше социализъм и паркетинът, че и паркетолът бяха безплатни…
Пончо Банана сега е отец Караушев и учи на смирение миряните от село Трудовец, Ботевградско. Ицо Свинята влезе на млади години в затвора и май повечето време прекарва в търкане на наровете.Зарко по-късно свиреше в оркестъра на Бето Ешкенази, а сега върти волана из чужбина, Козела трябва да е вече пенсиониран полковник, а пък оня ангел-Иван Петков Недков, се ожени далеч от Ямбол и май никой не му знае дирите.
А класът ни стигна до 7 ”Д” , но така и не прокопса, въпреки че бяхме с много добър успех. Преди началото на осми клас директорът Георги Кънев взе мъдрото решение да разтури паралелката и диваците се пръснаха по другите класове.
„Много ни уважава другарят Кънев, аз нали ви казах”, припомням си думите на Зарко, докато с отец Караушев и сестра му Мария правим панихида на майка им, Бог да я прости. Аз се оглеждам откъде ще дойде свещеникът за панихидата, ала Пончо вади едно куфарче и си слага расото, след което над ямболските гробища се разнася миризмата на тамян…
Само регистрирани потребители могат да пишат коментари. Влезте или се регистрирайте. Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.6 |