...Исках да кажа, и за малко не изтървах пак спирачката, че тези проклетници жените имат влажен нос, като кучките, и веднага подушват кой мъж ламти за тях и кой се гнуси от тях. Затова, в който и да е град да отидех, дори и сега, па макар и да съм и стар, и грозноват, и недокаран, винаги са се намирали две-три жени, които са тръгвали подире ми. Откриват ми, видиш ли, следите, хрътките им недни, господ да ги поживи!
И тъй, пристигнах аз първия ден здрав и читав в Кастро надвечер, по здрач. Хукнах аз по дюкяните, но те бяха вече затворени, отидох в един хан, дадох му на мулето да яде, нахраних се и аз, измих се, запалих си цигарката и излязох да пообиколя. Нито познавах някого в града, нито някой ме познаваше, бях свободен. Можех да си подсвирквам по улиците, да се смея, да си говоря сам, купих си семки, люпех, плюех, разхождах се. Запалиха фенерите, мъжете пиеха узото[1] си, коконите се прибираха по къщите си, въздухът миришеше на пудра и благоуханен сапун и на шишчета — мезета. «Ех море, Зорбас — казах си аз, — още колко, бре, ще живееш и ще потръпват ноздрите ти? Малко време ти остава да душиш въздуха, нещастнико, поеми дълбоко дъх!»
Вдишвах дълбоко въздух и сновях нагоре-надолу из големия площад, знаеш го. По едно време чувам изведнаж песни, хора, дайрета, маанета. Наострям уши, затичвам се натам, откъдето идеше шумът; беше едно кафе-шантан — тъкмо за мен работа, влязох. Нагласих се аз на една масичка, най-отпред. Защо да ме е срам? Нали казахме — никой не ме познаваше, свобода!
Една кранта танцуваше на естрадата — ту повдигаше, ту спускаше фустите си, но аз не й обръщах внимание. Поръчах бутилка бира и по едно време, хоп, нагласи се до мен едно пиленце, миличко, черничко, наплескано с мазила като с мистрия.
— Може ли, деденце? — рече ми тя и се засмя.
Аз кипнах; идеше ми да я сграбча за гушата, сукалчето му недно! Но се удържах, дожаля ми за женския род, повиках келнера.
— Шампанско! — поръчах аз.
(Прощавай, началство, похарчих твои пари, но обидата беше голяма, не биваше да се посрамя, не биваше да бъдеш посрамен и твоя милост, началство, трябваше да накарам тази хлапачка да падне на колене пред нас. Трябваше. Няма да ме изоставиш ти така беззащитен, знам те аз теб, в такъв труден час. И тъй, шампанско, гарсон!)
Донесоха шампанското, поръчах и сладкиши, наредих за още шампанско. Мина един с жасмин, купих цялата кошница, изтърсих я в скута й.
Пиехме, пиехме, ама на, кълна ти се, началство, не я докоснах с пръст. Знам си аз работата; когато бях млад, първата ми работа беше да пипна; сега, като поостарях, първата ми работа е да харча. Да се покажа галантен кавалер, да пръскам парите; пощуряват жените от такива маниери, пощуряват, мискинките им недни, и гърбав да си, и стар, и разкапан, и кьосе, всичко забравят. Нищо не виждат, мръсниците им с мръсници; само едно — ръката, която пръска парите.
Харчех, значи, аз, да си жив и здрав ти и господ стократно да ти ги върне, началство, харчех, и онази хлапачка не можеше да се откъсне вече от мен. Примъкваше се полека-лека, притискаше коленцето си към мотовилите ми, ама аз — дърво, па макар и да изгарях отвътре. Това кара жените да пощръкляват, да го знаеш, ако ти се случи такова нещо. Да чувствуват, че отвътре изгаряш, и все пак да не посягаш.
Както и да е, да не ти разправям сега надълго и нашироко — стана полунощ, мина; угасиха една по една лампите, затваряха кафе-шантана. Измъкнах пачка хилядарки, платих, дадох и един голям бакшиш на келнера.
Малката се залепи за мен.
— Как се казваш? — запита ме тя с отпаднало гласче.
— Деденце! — отвърнах аз язвително.
Безсрамната женска ме ощипа силно.
— Ела… — рече ми тя и ми намигна.
Хванах ръката й и я стиснах многозначително.
— Да вървим, мъничкото ми… — отвърнах аз с дрезгав глас.
За останалото се досещаш. Извадихме си очите. И след това потънахме в сън. Когато се събудих, беше вече пладне. Огледах се наоколо и какво да видя! Една малка стаичка, чистичка, спретната, няколко кресла, умивалник, сапуни, шишета, шишенца, огледала, огледалца… По стените бяха окачени много пъстроцветни рокли и множество снимки — моряци, офицери, капитани, жандарми, танцувачки, жени, чието облекло се състоеше само от чифт пантофки. И до мен, в леглото, топло, уханно, рошаво, женското племе.
«Е, Зорбас — измърморих и затворих очи, — жив влезе в рая; хубаво е тук, не мърдай от това място!»
Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви с вино, узо, коняк; на трети — с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен — женският род.
Признат грях не е грях; цял ден не си подадох носа навън. Къде да отида? Какво да правя? Зарежи я; добре ми беше тук. Поръчах в най-добрата гостилница да ни донесат цяла табла с гозби, все укрепващи — чер хайвер, пържоли, риби, много плодове, кадаиф. Изкарахме си отново очите, пак заспахме; събудихме се надвечер, облякохме се, хванах я под ръка и отидохме в кафе-шантана, където работеше.
Но да не ти разправям всичко надълго и нашироко, та да ти объркам главата, началство — тази програма продължава и досега. Ала не се притеснявай, гледам си и работата. От време на време излизам да пообиколя из дюкяните, хвърлям по някой и друг поглед, ще купя теленото въже, ще взема всичко, каквото ни трябва, бъди спокоен. Ден по-рано, ден или седмица по-късно, все това е! Бързата кучка, казват, слепи ги ражда! Не бързай тогава. В твой интерес е — чакам да ми се отворят очите, да ми се поизбистри главата, та да не ни изиграят. Теленото въже трябва да е хубаво, първо качество, защото иначе сме загубени; имай, значи, търпение, имай ми доверие.
И не бери никак грижа за мутрата ми; на мен приключенията много ми понасят, за няколко дни станах двайсетгодишен момък. Чувствувам толкова сили, че ще ми покарат, струва ми се, нови зъби; боляха ме, помниш ли, бъбреците, сега съм чудо; всяка сутрин се гледам в огледалото и се чудя, че косите ми още не са станали гарвановочерни.
Но защо, ще речеш, ти ги пиша всички тия неща? Аз, трябва да знаеш, те имам като свой изповедник и не се срамувам да призная пред теб всичките си грехове. И знаеш ли защо? Струва ми се, че ти пет пари не даваш дали върша добро или зло. Държиш и ти като господа една мокра гъба в ръка и — пляс — плюс! — добро, зло, всичко изтриваш. Затова имам кураж да ти кажа всичко; слушай тогава.
Аз съм се объркал здравата, още малко и съвсем ще ми изфиряса акълът; моля те, щом получиш това писмо, грабни веднага писалката и ми отговори; докато чакам отговора ти, ще седя като на тръни. Аз мисля, че от много години вече съм отписан не само от божия тефтер, но и от тефтера на дявола; само в твоя тефтер съм записан, нямам, значи, към кого друг да се обърна, освен към твоя милост; вслушай се тогава в това, което ще ти кажа. Ето какво стана.
Вчера тук в околностите на Кастро имаше събор — дявол знай на чий светец празник беше! Лола — забравих да ти я представя, Лола я наричат — ми каза:
— Деденце (тя си ми вика все тъй «деденце», но на галено), деденце, искам да отида на събора.
— Върви — викам и, — бабичко моя, върви.
— Ама аз искам да отида заедно с теб.
— Не ми се ходи, мързи ме, върви сама.
— Е, тогава и аз няма да отида.
Облещих очи.
— Няма да отидеш ли? Защо? Не щеш ли?
— Ако дойдеш и ти, искам; ако не дойдеш, не ща.
— Ама защо? Нали си свободен човек?
— Не, не съм.
— Не щеш ли да си свободна?
— Не ща!
Какво да ти кажа, началство! Иде ми да се пръсна.
— Не щеш да си свободна ли? — извиках аз.
— Не, не ща! Не ща! Не ща!
Началство, пиша ти от стаята на Лола, на хартията на Лола, обърни внимание, моля ти се: аз мисля, че човек е този, който иска да бъде свободен, жената не ще да бъде свободна; човек ли е тогава жената?
Моля ти се отговори ми веднага.
Целувам те приятелски.
Аз, Алексис Зорбас
Никос Казандзакис