Глава 26.
Погребението
Така посрещна разсъмването на петнайсети, нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийски
Може би този здрач беше причина външността на прокуратора рязко да се промени. Той сякаш внезапно остаря, прегърби се, стана и неспокоен. Веднъж се озърна и неочаквано трепна, хвърли поглед към празното кресло, върху чиято облегалка висеше наметалото. Наближаваше празничната нощ, вечерните сенки танцуваха своя танц и на уморения прокуратор навярно му се привидя, че някой седи в празното кресло. Прокураторът прояви малодушие — той повдигна наметалото, а после го захвърли и закрачи бързо по балкона, като ту потриваше ръце, ту се втурваше към масата и грабваше чашата си, ту спираше и се взираше безсмислено в подовата мозайка, сякаш се опитваше да разчете някакви знаци.
Този ден вече втори път го обземаше мъка. Прокураторът разтриваше слепоочието си, в което адската сутрешна болка вече се беше поуталожила, оставила сякаш само слаб спомен. Сега прокураторът се напрягаше да разбере коя е причината за душевните му терзания. Бързо го разбра, но се помъчи да се самоизмами. За него беше ясно, че този ден той безвъзвратно беше изпуснал нещо и сега се опитва да върне изпуснатото с някакви дребни и нищожни, а най-вече — закъснели постъпки. Лъжеше сам себе си, като се мъчеше да си внуши, че тези постъпки, сегашните, вечерните, са не по-малко важни от сутрешната присъда. Но това много трудно се удаваше на прокуратора.
При едно завъртване рязко спря и изсвири. В отговор на изсвирването в здрача прокънтя нисък лай и от градината скочи на балкона огромен остроух пес със сива козина и с оглавник от позлатени пластинки. — Банга, Банга! — повика тихо прокураторът.
Песът се вдигна на задни лапи, а предните отпусна върху раменете на господаря си и едва не го повали на пода, после го близна по бузата. Прокураторът седна в креслото. Изплезил език, задъхан, Банга легна в краката на господаря си и радостта в очите на песа означаваше, че е отминала бурята, единственото нещо на този свят, от което се боеше безстрашният пес, а също че е пак тука, до човека, когото обича, уважава и смята за най-могъщ на света, за повелител на всички хора; благодарение на него песът смяташе и себе си за същество привилегировано, висше и изключително. Но легнал в краката му, дори без да вдига очи към господаря си, а загледан в свечеряващата се градина, песът веднага разбра, че беда е сполетяла неговия господар. Затова промени позата си, стана, мина отстрани и сложи предни лапи и глава върху коленете на прокуратора, като изцапа наметалото му с мокър пясък. Навярно стореното от Банга трябваше да означава, че утешава господаря си и е готов да посрещне нещастието заедно с него. Това се опитваше да изрази и с погледа си, вперен в господаря, и с наострените си уши. Така те двамата, кучето и човекът, които се обичаха, посрещнаха празничната нощ на балкона.
В това време гостът на прокуратора беше потънал в грижи. Като напусна горната площадка на градината пред балкона, той слезе по стълбите до следващата тераса, сви вдясно и стигна до казармата, разположена на територията на двореца. В тази казарма бяха разквартирувани двете центурии, пристигнали заедно с прокуратора за празниците в Иерушалаим, а също и тайната стража на прокуратора, командвана именно от госта. Той не остана дълго в казармата, най-много десет минути, но когато изтекоха тези десет минути, от двора на казармата потеглиха три каруци, натоварени с шанцови инструменти и бъчва с вода. Каруците бяха придружени от петнайсет конници със сиви наметала. Хората и каруците напуснаха територията на двореца през задната порта, свиха на запад, минаха през портата на градската стена и поеха по пътечката отначало към Витлеемския път, после по него на север, стигнаха до кръстопътя при Хевронската порта и оттам свиха по пътя за Яфо, по който беше минала сутринта процесията с осъдените. Вече се беше стъмнило и на хоризонта изгря луната.
Скоро след като потеглиха каруците и придружаващите ги, напусна на кон територията на двореца и гостът на прокуратора, преоблечен с тъмен вехт хитон. Гостът се запъти не извън града, а към града. След известно време можеше да бъде видян към Антониевата крепост, разположена на север и в непосредствена близост до великия храм. В крепостта гостът се отби също за малко; оттам нататък следите му водеха към Долния град, сред неговите криволичещи, преплетени в лабиринт улици. Там пристигна вече яхнал муле.
Гостът познаваше добре града и лесно намери улицата, която търсеше. Тя се наричаше Гръцка, защото на нея имаше няколко гръцки дюкянчета и между тях едно, в което се продаваха килими. Тъкмо пред това дюкянче гостът спря мулето, слезе и го върза за халката до вратата. Дюкянчето беше вече затворено. Гостът мина през портичката до входа и се намери в малко квадратно дворче, заобиколено със складове от трите страни. В дворчето гостът сви зад един ъгъл, озова се пред каменната тераса на къщата, обвита в бръшлян, и се озърна. Къщата и складовете бяха тъмни, още не бяха запалени лампите. Гостът извика тихо:
— Низа!
В отговор на този зов вратата изскърца и във вечерния сумрак на терасата се появи млада жена без було. Тя се наведе над парапета на тераската и се взря тревожно да разбере кой е. Като позна дошлия, любезно му се усмихна, закима, махна му с ръка.
— Сама ли си? — тихо попита Афраний на гръцки.
— Сама съм — прошепна жената на терасата, — мъжът ми замина тази сутрин за Кесария. — После погледна към къщата и добави шепнешком: — Но слугинята е в къщи — и направи жест, който означаваше: „Влезте.“ Афраний се озърна и се заизкачва по каменните стъпала. После той и жената влязоха в къщичката.
При тази жена Афраний остана вече съвсем малко — не повече от пет минути. После напусна къщата с терасата, придърпа по-ниско качулката над очите си и излезе на улицата. През това време в къщите вече почнаха да палят светилниците, предпразничната блъсканица беше все още много голяма и Афраний върху мулето се изгуби в потока от минувачи и изчезна. По-нататъшният му път е неизвестен.
А жената, която Афраний нарече Низа, след неговото посещение почна припряно да се преоблича. Но колкото и трудно да намираше необходимите неща в тъмната стая, тя не запали светилника и не викна слугинята. Чак когато беше готова и главата й вече беше забулена с тъмно покривало, в къщурката се чу гласът й:
— Ако ме търси някой, кажи, че съм на гости при Енанта.
Чу се мърморенето на старата слугиня в тъмното:
— При Енанта ли? Аман от тая Енанта! Нали мъжът ти забрани да ходиш при нея! Сводница е тая твоя Енанта! Ще взема да кажа на мъжа ти…
— Хайде, хайде, млъквай — отвърна Низа и се изплъзна като сянка от къщичката. Слугинята затвори с мърморене вратата на терасата. Низа излезе.
В същото време на друга уличка в Долния град, криволичеща уличка, която слизаше на стъпала към един от градските извори, през портичката на неугледна къща, обърната заднишком към уличката и с прозорци към двора, излезе млад човек с грижливо подстригана брадичка и с чиста бяла кипа, която се спускаше до раменете му, с нов празничен небесносин талет с ресни и съвсем нови скърцащи сандали. Гърбоносият хубавец, издокаран за великия празник, вървеше бодро, задминаваше минувачите, забързани да се приберат в къщи за тържествената трапеза, и гледаше как прозорците пламват един след друг. Младият мъж беше поел покрай пазара към двореца на първосвещеника Каиафа, разположен в подножието на храмовия хълм.
Подир известно време можеше да се види как влиза през вратата на двора на Каиафа. А малко по-късно — как напуска този двор.
След посещението в двореца, където вече пламтяха светилници и факли и цареше празнична суетня, младият човек запристъпя още по-бодро, още по-радостно, и се разбърза обратно за Долния град. Точно на ъгъла, където улицата се вливаше в пазарния площад, сред кипежа и блъсканицата го настигна сякаш с танцуваща походка стройна жена с черно було, спуснато до очите. Когато стигна младия красавец, тази жена отметна за миг покривалото, хвърли поглед към него, но не само не забави крачка, а я ускори, сякаш се опитваше да се скрие от оня, когото бе настигнала.
Младият човек не само забеляза тази жена, не, той я позна, а като я позна, трепна, спря, загледан с недоумение в гърба й, и веднага хукна подире й. Едва не събори някакъв минувач с делва в ръцете, стигна жената и задъхан от вълнение я повика:
— Низа!
Жената се обърна, примижа и на лицето й се изписа хладна досада, тя сухо отвърна на гръцки:
— Ах, ти ли си, Иуда? Не можах да те позная. Впрочем това е на добро. Ние вярваме, че ако не познаеш някого, той ще забогатее…
Толкова развълнуван, че сърцето му запърха като птица под черното наметало, Иуда попита с пресеклив шепот, за да не чуят минувачите:
— Ти къде отиваш, Низа?
— Защо трябва да знаеш? — отвърна Низа, като забави крачка и погледна надменно Иуда.
Тогава гласът на Иуда прозвуча някак по детски, той зашепна:
— Но как така… Нали се разбрахме. Исках да намина у вас, ти каза, че цялата вечер ще си бъдеш в къщи…
— Ах, не, не — отговори Низа и изду капризно долната си устна, а на Иуда му се стори, че така лицето й, най-красивото лице, което бе виждал през живота си, стана още по-красиво, — омръзна ми. Вие имате празник, а аз какво да правя, кажи? Да седя и да слушам как въздишаш на терасата? На всичкото отгоре и да треперя, че слугинята ще каже на мъжа ми? Не, не, реших да изляза извън града да послушам славеите.
— Как тъй извън града? — попита объркан Иуда. — Сама?
— Разбира се, сама.
— Позволи ми да те придружа — помоли задъхан Иуда. Главата му се размъти, забравил всичко на света, той търсеше с молещи очи сините очи на Низа, които сега изглеждаха черни.
Низа не отговори нищо и ускори крачка.
— Защо мълчиш, Низа? — попита жално Иуда, като равняваше крачката си с нейната.
— Няма ли да ми е скучно с тебе? — попита изведнъж Низа и спря. Сега мислите на Иуда съвсем се объркаха.
— Е, хубаво — смили се най-сетне Низа, — да вървим.
— Но къде, къде?
— Почакай… хайде да се отбием в онова дворче да се разберем — боя се да не ме види някой познат и да не кажат после на мъжа ми, че съм била на улицата с любовник.
Тогава Низа и Иуда изчезнаха от пазара. Зашепнаха си във входа на някакъв двор.
— Иди в маслинената плантация — тихо каза Низа и придръпна булото над очите си, обръщайки гръб на някакъв човек, който влизаше с кофа в двора, — в Гетсимания, отвъд Кедрон, разбра ли?
— Да, да, да…
— Аз ще избързам напред — продължи Низа, — но ти недей да вървиш по петите ми, ами поостани малко. Аз ще те изпреваря… Като минеш потока… знаеш ли пещерата?
— Знам я, знам…
— Като минеш нагоре край маслобойната, завий към пещерата. Ще бъда там. Само да не си посмял да тръгнеш веднага подире ми, имай търпение, почакай тук — и с тези думи Низа излезе на улицата, като да не беше разговаряла с Иуда.
Иуда постоя известно време сам, мъчеше се да събере разпалените си мисли. Между другото обмисляше как да обясни отсъствието си от празничната трапеза при роднините. Иуда стоеше и измисляше някаква лъжа, но от вълнение не измисли нищо подходящо, нищо не му хрумна и краката му сами, независимо от волята му, го изведоха навън.
Сега промени посоката, вече не бързаше към Долния град, а сви обратно към двореца на Каиафа. Сега Иуда почти не различаваше нищо наоколо си. Празникът вече беше навлязъл в града. Сега в прозорците, край които минаваше Иуда, вече не само светеха пламъчета, от тях долитаха и славословия. Последните окъснели пътници подкарваха бързо ослетата си, шибаха ги, подвикваха им. Краката сами носеха Иуда и той не забеляза как край него прелетяха страховитите, обрасли с мъх Антониеви кули, не чу тръбния рев откъм крепостта, изобщо не обърна внимание на римския конен патрул с факел, който заля пътя му с тревожни отблясъци. Като отмина кулата, Иуда се обърна и видя как на страшна височина над храма пламнаха два гигантски петосвещника. Но и тях Иуда различи смътно, стори му се, че над града засияха десет светилника с невиждана големина, съперничещи на единствения светилник, който се издигаше все по-високо над Иерушалаим — светилника на луната. Сега Иуда не се интересуваше от нищо, той бързаше към Гетсиманската порта, искаше час по-скоро да напусне града. От време на време му се струваше, че пред него, сред гърбовете и лицата на минувачите, се мярка танцуващата фигурка и го води подире си. Но то беше измама. Иуда разбираше, че Низа е далече напред. Той се затича край сарафските дюкянчета и стигна най-сетне Гетсиманската порта. Там, пламнал от нетърпение, беше принуден все пак да се позабави. В града влизаха камили, след тях препусна сирийски военен патрул, когото Иуда мислено прокле…
Но всичко има край. Нетърпеливият Иуда беше вече извън градската стена. Вляво от себе си видя малко гробище, до него богомолци бяха опънали шарени шатри. Като пресече прашния, залят от лунна светлина път, Иуда пое към потока Кедрон, който трябваше да премине. Водата тихо ромолеше под краката му. Скачайки от камък на камък, той най-сетне се намери на противоположния, на гетсиманския бряг и с голяма радост видя, че пътят край градината е пуст. Наблизо вече се виждаше полусрутената порта на маслинената плантация.
След задушния град, Иуда беше поразен от омайващите ухания на пролетната нощ. През оградата на градината преливаше на талази аромат на мирти и акации от гетсиманските поляни.
Никой не пазеше портата, там нямаше жива душа и след няколко минути Иуда вече тичаше под тайнствената сянка на огромните кичести маслини. Пътят беше стръмен и той се катереше задъхан, от време на време излизаше от мрака върху дантелените лунни килими и те му напомняха килимите, които бе виждал в дюкяна на ревнивия Низин мъж. След известно време отляво на една поляна му се мярна маслобойната за зехтин с тежко каменно колело и някакви бъчви, отрупани накуп. В градината нямаше никой. По залез бяха приключили работата и сега над Иуда кънтеше и се лееше нашироко песента на славеите.
Целта на Иуда беше близка. Той знаеше, че в мрака вдясно ей сега ще чуе тихия ромон на леещата се в пещерата вода. Така и стана, той го чу. Ставаше все по-хладно.
Тогава забави крачка и тихо извика:
— Низа!
Но вместо Низа от дебелия ствол на една маслина се отдели и изскочи на пътя набита мъжка фигура, нещо блесна в ръката й и тутакси угасна.
Иуда отскочи назад и тихо извика:
— Ах!
Втори човек му прегради пътя назад.
Първият, който беше пред Иуда, го попита:
— Колко получи преди малко? Казвай, ако искаш да си спасиш живота!
Надежда припламна в сърцето на Иуда и той изкрещя отчаян:
— Трийсет тетрадрахми! Трийсет тетрадрахми! Всичките пари са у мен! Ето ги! Вземете ги, но ми оставете живота!
Човекът отпред тутакси дръпна от ръцете на Иуда кесията. И в същия миг зад гърба на Иуда се вдигна нож и прониза влюбения под плешката. Иуда полетя напред и простря във въздуха ръце със сгърчени пръсти. Първият пресрещна Иуда със своя нож и го заби до дръжката в сърцето му.
— Ни… за… — с чужд, не със своя висок и чист млад глас, а с чужд, нисък и укорителен глас изрече Иуда и не издаде повече нито звук. Тялото му така силно се удари о земята, че тя изкънтя.
Тогава на пътя се появи трета фигура. Третият беше с наметало с качулка.
— Не губете време — заповяда третият. Убийците бързо увиха с кожа кесията заедно с бележката, подадена от третия, и я привързаха с връвчица. Вторият пъхна вързопчето в пазвата си, а после двамата убийци побягнаха от пътя и мракът между маслините ги погълна. Третият приклекна до убития и надникна в лицето му. В сянката то му се стори бяло като вар и някак одухотворено красиво. След няколко секунди на пътя вече нямаше жива душа. Бездиханното тяло лежеше с разперени ръце. Лявото му стъпало беше в лунно петно и ясно се различаваше всяко ремъче на сандала му.
Цялата Гетсиманска градина ехтеше от песента на славеите. Къде изчезнаха, двамата, които убиха Иуда, не знае никой, но пътят на третия човек с качулката е известен. Той изостави пътечката и пое на юг през гъсталака от маслинени дървета. Прескочи оградата на градината в южния й ъгъл, далеч от главната порта, там където се бяха изронили горните камъни на стената. След малко беше вече на брега на Кедрон. Тогава нагази и известно време вървя във водата, докато различи в далечината силуетите на два коня и човек до тях. И конете стояха в потока. Водата струеше и миеше копитата им. Конярят яхна единия кон, човекът с качулката се метна на другия и двамата бавно потеглиха в потока, чуваше се как потракват камъните под копитата на конете. После конниците излязоха от водата, изкачиха се на иерушалаимския бряг и потеглиха полека край градската стена. Тогава конярят се отдели, препусна напред и се скри, а човекът с качулката спря коня, спеши се на пустинния път, свали наметалото си, обърна го наопаки, извади изпод него плосък шлем без пера и го сложи. Сега на коня се метна човек във военна униформа и с къс меч на бедрото. Той дръпна поводите и буйният кавалерийски кон препусна в тръс, разтърсвайки ездача, комуто оставаше още съвсем малко път. Конникът наближаваше южната порта на Иерушалаим.
Под арката на портата танцуваше и подскачаше тревожният пламък на факлите. Войниците от втора центурия на Мълниеносния легион, които бяха на пост, играеха на зарове, насядали по каменните пейки. Като видяха приближаващия военен, те наскачаха от местата си, военният им махна и влезе в града.
Градът се къпеше в празнични светлини. Във всички прозорци трептяха пламъците на светилниците, отвсякъде долитаха славословия и се сливаха в нестроен хор. Надничайки от време на време през прозорците, гледащи към улицата, ездачът виждаше хора, насядали край празничната трапеза, на която имаше ярешко месо и чаши с вино сред ястия, подправени с горчиви треви.
Конникът си тананикаше тихо и минаваше в бавен тръс по пустите улици на Долния град към Антониевата кула, поглеждайки изрядко към невижданите никъде в света петосвещници, пламнали над храма, или към луната, увиснала още по-високо от петосвещниците.
Дворецът на Ирод Велики не взимаше никакво участие в тържеството на пасхалната нощ. В страничните покои, обърнати на юг, където се бяха настанили офицерите от римската кохорта и легатът на легиона, горяха светлини, там имаше някакво движение и живот, а предната част, официалната, където се намираше единственият и неволен обитател на двореца — прокураторът, — тя цялата, с всичките си колонади и златни статуи, сякаш беше ослепяла от толкова ярката луна. Там, във вътрешността на двореца, царяха мрак и тишина. Както беше казал на Афраний, прокураторът не беше пожелал да влезе вътре. Той заповяда да му приготвят легло на балкона, на същото място, където беше обядвал, а сутринта беше провел разпита. Прокураторът се изтегна върху приготвеното ложе, но сънят не пожела да дойде при него. Оголената луна висеше високо в чистото небе и няколко часа прокураторът не свали от нея очи.
Някъде към полунощ сънят най-сетне се смили над хегемона. Прокураторът се прозя спазматично, разкопча и хвърли наметалото, свали опасващия ризата колан с широка стоманена кама в ножницата, сложи го на креслото до ложето, изу сандалите и се изтегна. Банга веднага се качи при него на постелята и легнаха редом, глава до глава, а прокураторът сложи ръка на врата на кучето и най-сетне затвори очи. Едва тогава заспа и песът.
Ложето тънеше в полумрак, защото една колона го закриваше от луната, но от стъпалата на площадката към леглото се точеше лунна пътека. Щом прокураторът загуби връзка с онова, което го заобикаляше в действителност, той веднага тръгна по светещата пътека и пое по нея нагоре, право към луната. Той чак се засмя насън от щастие, така прекрасно и неповторимо беше всичко по прозрачния небесносин път. Вървеше, придружен от Банга, а до него крачеше скитникът философ. Те спореха за нещо много сложно и важно и единият не можеше да убеди другия. Нямаше въпрос, по който да са съгласни, и това правеше спора им особено интересен и безкраен. От само себе си се разбираше, че днешната екзекуция се оказа чисто и просто недоразумение — та нали ето го философа, измислил нещо така фантастично нелепо, като например че всички хора били добри, той върви сега до него и следователно е жив. Би било, разбира се, просто кошмар да се помисли дори, че такъв човек може да се екзекутира. Екзекуция не е имало! Не е имало! В това беше прелестта на това пътешествие нагоре по лунната стълба.
Свободно време имаха достатъчно, бурята щеше да се разрази едва привечер, а страхът е несъмнено един от най-лошите пороци. Така говореше Иешуа Ха-Ноцри. Не, философе, не съм съгласен: той е най-страшният порок!
Ето, да речем, нали тогава не беше проявил страх сегашният прокуратор на Иудея, а навремето трибун на легиона — тогава, в Долината на девите, когато свирепите германци едва не прегризаха гърлото на великана Плъходава. Но прощавайте, философе! Нима вие, толкова умен човек, допускате мисълта, че заради човек, извършил престъпление срещу кесаря, ще погуби кариерата си прокураторът на Иудея?
— Да, да — стенеше и хлипаше насън Пилат. Разбира се, че ще я погуби. До тази сутрин нямаше да я погуби, но сега, през нощта, след като претегли всичко, вече е съгласен да я погуби. Той е готов на всичко, за да спаси от смърт наистина абсолютно невинния безумен мечтател и лечител!
— Отсега ние ще бъдем винаги заедно — говореше му насън дрипавият философ скитник, появил се незнайно как на пътя на конника Златното копие. — Щом единият е тук, значи, другият също! Споменат ли мене, веднага ще споменат и тебе! Мене, подхвърленото дете, сина на неизвестни родители, и тебе, сина на краля звездоброец и на воденичарската дъщеря, красавицата Пила.
— Да, моля те, не забравяй да споменеш и мене, сина на звездоброеца — молеше го в съня си Пилат. И успокоен от кимването на крачещия редом с него просяк от Ен-Сарид, жестокият прокуратор на Иудея от радост плачеше и се смееше насън.
Всичко това беше хубаво, но толкова по-ужасно беше пробуждането на хегемона. Банга заръмжа срещу луната и плъзгавата, сякаш полята с масло небесносиня пътека пред прокуратора изчезна. Той отвори очи и първото, което си спомни, беше, че екзекуцията се състоя. Прокураторът се вкопчи веднага с привичен жест в оглавника на Банга, после затърси с болни очи луната и видя, че тя се е отместила малко встрани и се е посребрила. Светлината й се пресече от друга неприятна и тревожна светлина, затрептяла на балкона точно пред очите му. В ръцете на центуриона Плъходава пламтеше и димеше факел. Този, който го държеше, поглеждаше със страх и злоба към готовия да скочи опасен звяр.
— Не го докосвай, Банга — каза с болен глас прокураторът и се покашля. Прикрил с ръка очите си от пламъка, той продължи: — И нощем, и при луна за мене няма покой! О, богове! И вашата длъжност не е лека, Марк. Осакатявате войниците…
Марк погледна безкрайно изумен прокуратора и той се опомни. За да заглади впечатлението от излишните думи, произнесени още в полудрямка, каза:
— Не се обиждайте, центурионе. Моето положение, повтарям, е още по-лошо. Какво има?
— Дошъл е началникът на тайната стража — спокойно съобщи Марк.
— Викнете го, викнете го — заповяда Прокураторът прочиствайки гърлото си с кашлица, и затърси с боси крака сандалите. Пламъкът заигра по колоните, по мозайката затрополяха калигите на центуриона. Той слезе в градината.
— И при луна за мене няма покой — си каза прокураторът и скръцна със зъби.
На балкона вместо центуриона се появи човекът с качулката.
— Банга, мирно — тихо каза Прокураторът и стисна врата на песа.
Преди да заговори, Афраний по обичая си се озърна и се скри в сянката, а като се убеди, че освен Банга на балкона няма никой, тихо каза:
— Моля да ме дадете под съд, прокураторе. Вие излязохте прав. Аз не успях да опазя Иуда от Кириот, убиха го. Моля да ме дадете под съд и да приемете оставката ми.
На Афраний му се стори, че го гледат четири очи — кучешки и вълчи.
Афраний измъкна изпод хламидата кесия, вкоравена от спечена кръв, запечатана с два печата.
— Тази кесия с пари убийците са подхвърлили в дома на първосвещеника. Кръвта върху кесията е кръвта на Иуда от Кириот.
— Колко са парите, интересно? — попита Пилат и се наведе над кесията.
— Трийсет тетрадрахми.
Прокураторът криво се усмихна:
— Малко.
Афраний мълчеше.
— А къде е убитият?
— Това не зная — със спокойно достойнство отвърна човекът, който никога не се разделяше с качулката си, — тази сутрин ще почнем следствието.
Прокураторът трепна и пусна каишката на сандала, която все не искаше да се закопчае.
— Но знаете с положителност, че наистина е убит?
На това Прокураторът получи сухия отговор:
— Прокураторе, аз работя от петнайсет години в Иудея. Започнах службата си по времето на Валерий Грагх. Не е необходимо непременно да видя трупа, за да кажа, че човекът е убит, и сега ви докладвам, че човекът, когото наричаха Иуда от Кириот, е убит преди няколко часа.
— Извинете ме, Афраний — отговори Пилат, — още не съм се събудил напълно, затова го казах. Аз лошо спя — усмихна се Прокураторът, — и непрекъснато сънувам лунен лъч. Толкова е смешно, представете си само. Уж че се разхождам по този лунен лъч. И тъй, бих искал да чуя предположенията ви относно този случай. Къде имате намерение да го търсите? Седнете, началнико на тайната служба.
Афраний се поклони, премести креслото си по-близо до ложето и седна, а мечът му издрънча.
— Имам намерение да го търся някъде около маслобойната в Гетсиманската градина.
— Тъй, тъй. А защо тъкмо там?
— Хегемоне, доколкото разбирам, Иуда не е убит в самия Йерушалайм, нито пък далече от него, той е убит в покрайнините на Иерушалаим.
— Смятам ви за един от най-добрите познавачи във вашата област. Не зная как стоят нещата в Рим, но в колониите няма равен на вас. Сега моля ви, обяснете ми — защо?
— Не допускам дори мисълта — каза тихо Афраний — Иуда да се е оставил в ръцете на подозрителни хора в пределите на самия град. Насред улицата не можеш да убиеш тайно. Значи, трябва да са го примамили в някое мазе. Моите хора вече го търсиха в долния град и положително щяха да го намерят. В града го няма, това ви гарантирам. Но ако са го убили далече от града, този пакет с парите нямаше да бъде подхвърлен така скоро. Значи, убит е близо до града. Успели са да го подмамят да излезе от града.
— Не проумявам как са могли да го сторят.
— Да, прокураторе, това е най-трудният въпрос в целия случай и дори не съм сигурен дали ще успея да го изясня.
— Наистина загадъчно! В празничната вечер вярващ човек не сяда на пасхалната трапеза, а излиза кой знае защо, извън града и там загива. Кой и как е могъл да го подмами? Да не го е сторила жена? — попита изведнъж вдъхновено прокураторът.
Афраний отвърна спокойно и убедително:
— В никакъв случай, прокураторе. Тази възможност е напълно изключена. Трябва да се разсъждава логично. Кой е имал интерес от гибелта на Иуда? Някакви скитници фантазьори, някакъв кръг от хора, сред които, първо на първо, не е имало нито една жена. да се ожени човек, прокураторе, трябват пари, за да се създаде на този свят дете, пак пари трябват, но да се убие човек с помощта на жена, са необходими страшно много пари и никой скитник не ги притежава. В този случай не е замесена жена, прокураторе. Нещо повече дори, бих казал, че подобно тълкуване на убийството може само да ни отклони от вярната диря, да попречи на следствието и да ме обърка.
— Виждам, че сте напълно прав, Афраний — отвърна Пилат, — позволих си само да изкажа едно предположение.
— Уви, то е погрешно, прокураторе.
— Но какво, какво е станало тогава? — възкликна прокураторът, като се взираше с жадно любопитство в лицето на Афраний.
— Предполагам, че и този път са изиграли роля парите.
— Чудесна мисъл! Но кой и за какво би могъл да предложи пари нощем извън града?
— О, не, не е станало така, прокураторе. Имам едно-единствено предположение, и ако то се окаже погрешно, вероятно няма да намеря друго — Афраний се наведе към прокуратора и се доизказа шепнешком: — Иуда е искал да скрие парите си на тайно място, което да знае само той.
— Много остроумно обяснение. Сигурно е станало точно така. Сега ви разбирам: подмамили са го не хора, а собствената му мисъл. Да, да, това е така.
— Така е, Иуда е недоверчив. Той крие парите си от хората.
— Да, вие казахте, че е станало в Гетсиманската градина. Но защо искате да го търсите именно там — Признавам, не мога да разбера.
— О, прокураторе, та то е съвсем просто. Кой ще крие парите си насред пътя, на открито или на пусто място! Иуда не е бил нито на Хевронския път, нито на пътя за Витания. Той сигурно е потърсил защитено, по-тайно място с дървета. Толкова е просто. А освен Гетсиманската градина близо до Иерушалаим друго такова място няма. Много далече той не е могъл да отиде.
— Вие ме убедихте напълно. И тъй, какво да правим сега?
— Ще почна да търся убийците, които са проследили Иуда извън града, а аз самият, както вече ви докладвах, в същото време ще застана пред съда.
— Защо?
— Моята охрана го е изпуснала от очи снощи на пазара, след като той излязъл от двореца на Каиафа. Просто не проумявам как е могло да стане. Не съм имал през живота си подобен случай. Той беше поставен под наблюдение веднага след нашия разговор. Но някъде на пазара изведнъж е променил посоката, в която е вървял, направил е толкова странна кривулица, че е изчезнал безследно.
— Ясно. Заявявам ви, че не смятам за нужно да ви давам под съд. Направили сте всичко, което е било по силите ви, и никои на този свят — при тези думи прокураторът се усмихна — не би могъл да стори повече от вас! Потърсете отговорност от онези, които са били натоварени да следят Иуда и са го изтървали. Но и по отношение на тях, предупреждавам ви, не бих искал наказанието да бъде особено строго. В края на краищата ние направихме всичко, за да се погрижим за този негодник! Ах да, забравих да ви попитам — потри чело прокураторът, — как са успели да подхвърлят парите на Каиафа?
— Как, да ви кажа, прокураторе… Не е било много трудно. Отмъстителите са минали откъм задната стена на двореца на Каиафа, там където уличката е по-високо от двора. И са хвърлили пакета през оградата.
— С бележка ли?
— Да, точно както предположихте, прокураторе. Впрочем ето — и Афраний строши печата на пакета и показа съдържанието му на прокуратора.
— Но моля ви, какво правите, Афраний, та това са сигурно храмовите печати!
— Не бива прокураторът да се тревожи за такава дреболия — отвърна Афраний, увивайки отново пакета.
— Нима разполагате с всички печати? — разсмя се Пилат.
— Как иначе, прокураторе! — отвърна без капчица смях и много сурово Афраний.
— Представям си каква суматоха е настанала при Каиафа!
— Да, прокураторе, всичко това е вдигнало голяма тревога. Извикаха ме незабавно.
Дори в полумрака се виждаше как блестят очите на Пилат.
— Интересно, много интересно…
— Осмелявам се да възразя, прокураторе, не беше интересно. Безкрайно скучна и уморителна история. На въпроса ми дали са били плащани някому пари в двореца на Каиафа, ми отговориха категорично, че такова нещо не е имало.
— Аа, така ли? Е, хубаво, щом не са плащали, значи не са. Толкова по-трудно ще е да се намерят убийците…
— Точно така, прокураторе.
— Да, Афраний, но знаете ли какво ми мина внезапно през ум: да не би пък да се е самоубил?
— О не, прокураторе — отвърна Афраний и от учудване чак се отметна назад в креслото, — моля да ме извините, но това е абсолютно невероятно!
— Ах, в този град всичко е вероятно! Обзалагам се, че в най-близко време такива слухове ще плъзнат из целия град.
Сега Афраний хвърли за миг към прокуратора особения си поглед, поразмисли и отвърна:
— Възможно е, прокураторе.
Личеше, че прокураторът просто не може да се откъсне от обсъждането на въпроса за убийството на човека от Кириот и въпреки че и без това вече всичко беше ясно, той каза някак дори мечтателно:
— Бих желал да съм видял как го убиват.
— Убит е извънредно изкусно, прокураторе — отвърна Афраний, поглеждайки с известна ирония прокуратора.
— Но откъде знаете вие това?
— Благоволете да обърнете внимание на кесията, прокураторе — отговори Афраний, уверявам ви, че кръвта на Иуда е плиснала като вълна. Толкова убити съм виждал през живота си, прокураторе!
— Значи той, разбира се, няма да възкръсне?
— Не, прокураторе, ще възкръсне — отвърна усмихнат философски Афраний, — ще възкръсне, когато над него прозвучи тръбата на очаквания тук Месия. Но преди това няма да възкръсне!
— Достатъчно, Афраний! Този въпрос е ясен. Да минем към погребението.
— Екзекутираните са погребани, прокураторе.
— О, Афраний, да ви даде човек под съд би било престъпление. Достоен сте за най-висока награда. Как стана това?
Афраний почна разказа си и разказа, че докато той самият се занимавал със случая Иуда, отред от тайната стража, ръководен от неговия помощник, стигнал привечер на хълма. Едно от телата той не намерил на върха. Пилат трепна и каза дрезгаво:
— Ах, как можах да не предвидя това!
— Излишно е да се тревожите, прокураторе — каза Афраний и продължи да разказва подробно: вдигнали телата на Дисмас и Гестас с изкълвани от хищните птици очи и веднага се заловили да търсят третото тяло. Намерили го много скоро. Някакъв човек…
— Леви Матей — каза Пилат не въпросително, а по-скоро с увереност.
— Да, прокураторе.
Леви Матей се криел в пещерата на северния скат на Плешивия череп, за да дочака мрака. Голото тяло на Иешуа Ха-Ноцри било с него. Когато стражата влязла с факел в пещерата, Леви изпаднал в злобно отчаяние. Той крещял, че не е извършил никакво престъпление и по закон всеки човек има право да погребе екзекутиран престъпник, ако пожелае. Леви Матей казал, че не иска да се раздели с това тяло. Бил възбуден, крещял нещо несвързано, ту молел, ту се заканвал и проклинал…
— Наложило ли се е да го арестуват? — попита мрачно Пилат.
— Не, прокураторе, не — отвърна успокоително Афраний, — укротили дръзкия безумец, като му обяснили, че тялото ще бъде погребано.
Като проумял какво му се казва, Леви се поукротил, но заявил, че за нищо на света няма да си отиде и настоява да участва в погребението. Казал, че няма да се махне, та ако ще да го убият, и даже предложил за тази цел ножа за хляб, който носел.
— Изпъдили са го, нали? — попита сподавено Пилат.
— Не, прокураторе, не. Моят помощник му разрешил да присъства на погребението.
— Кой от вашите помощници е бил начело на отряда? — попита Пилат.
— Толмай — отговори Афраний и добави разтревожен: — Да не би да е сбъркал нещо?
— Продължете — отговори Пилат, — не, правилно е постъпил. Но аз все повече се изненадвам, Афраний, изглежда имам работа с човек, който никога не греши. Този човек сте вие.
— Качили Леви Матей на каруцата заедно с телата на екзекутираните и след около два часа стигнали в пустинната клисура на север от Иерушалаим. Там отредът работил на смени и изкопал за един час дълбока яма, в която погребали тримата екзекутирани.
— Голи?
— Не, прокураторе, отредът носел за тази цел хитони. На пръстите на погребваните сложили халки. На Иешуа с една резка, на Дасмас — с две, на Гестас — с три. Ямата е засипана, затрупана е с камъни. Толмай знае какъв е оставеният отличителен белег.
— Ах, ако можех да предвидя! — намръщи се Пилат. — Та аз трябваше да видя този Леви Матей…
— Той е тук, прокураторе!
Пилат гледа известно време Афраний с широко отворени очи, после каза:
— Благодаря ви за всичко, сторено от вас във връзка с този случай. Моля утре да ми пратите Толмай, като му съобщите предварително, че съм доволен от него, а вас, Афраний — от джоба на пояса, оставен върху масата, прокураторът извади пръстен и го подаде на началника на тайната служба, — вас моля да приемете това за спомен.
Афраний се поклони с думите:
— Голяма чест е за мен, прокураторе.
— На отреда, извършил погребението, моля да бъдат раздадени награди. За съгледвачите, изтървали Иуда — мъмрене. А Леви Матей веднага да дойде при мене. Необходими са ми подробности по делото на Иешуа.
— Слушам, прокураторе отвърна Афраний и заотстъпва с поклони, а прокураторът плесна с ръце и викна:
— Хей, насам! Донесете светилник в колонадата!
Афраний се отдалечаваше в градината, а зад гърба на Пилат вече се мяркаха светлини в ръцете на слугите. На масата пред прокуратора се появиха три светилника и лунната нощ веднага отстъпи към градината, сякаш Афраний я бе отвел със себе си. Вместо Афраний някакъв дребен и слаб човек се качи на балкона, воден от великана центурион, който пресрещна погледа на прокуратора, веднага слезе в градината и изчезна там.
Прокураторът изучаваше дошлия с жаден и малко уплашен поглед. Така гледаш човек, за когото много си слушал, за когото си мислил и който най-сетне се е появил.
Дошлият, към четирийсетгодишен мъж, беше черен, дрипав, целият в засъхнала кал, и гледаше като вълк, изпод вежди. С една дума, беше много неугледен и приличаше по-скоро на градски просяк, каквито се тълпят по терасите на храма или по пазарите на шумния мръсен Долен град.
Мълчанието продължи дълго и бе нарушено от странното държане на доведения при Пилат. Той пребледня, олюля се и да не беше се хванал с мръсна ръка за ръба на масата, щеше да падне.
— Какво ти е? — попита го Пилат.
— Нищо — отвърна Леви Матей и като че преглътна нещо. Мършавият му гол и сив гръклян се изду и пак спадна.
— Какво ти е, отговаряй — повтори Пилат.
— Уморен съм — каза Леви и заби мрачно поглед в пода.
— Седни — посочи му Пилат креслото. Леви погледна недоверчиво прокуратора, пристъпи към креслото, зърна с уплаха позлатените облегалки и седна не в креслото, а на пода до него.
— Обясни ми защо не седна на креслото? — попита Пилат.
— Мръсен съм, ще го изцапам — каза Леви, забил поглед в земята.
— Сега ще ти дадат да ядеш.
— Не искам да ям.
— Защо лъжеш? — попита тихо Пилат. — Нали не си ял цял ден, а може би и повече. Добре де, недей да ядеш. Повиках те, за да ми покажеш ножа, който си носил.
— Войниците ми го взеха, когато ме въвеждаха тук — отговори Леви и добави мрачно: — Дайте ми го, трябва да го върна на собственика, аз го откраднах.
— Защо?
— За да прережа въжетата.
— Марк! — викна прокураторът и центурионът пристъпи под колоните. — Дайте ми ножа му.
От втората ножница на пояса си центурионът измъкна мръсен нож за хляб, подаде го на прокуратора и се оттегли.
— Откъде взе ножа?
— От фурната при Хевронската порта, щом се влезе в града, веднага вляво.
Пилат погледна широкото острие, кой знае защо опита с пръст наточен ли е ножът и каза:
— За ножа не се тревожи, ще бъде върнат във фурната. А сега искам друго — да ми покажеш пергамента, който носиш със себе си и на който са записани думите на Иешуа.
Леви погледна с омраза Пилат и се усмихна така зловещо, че лицето му съвсем се обезобрази.
— Искате всичко да ми отнемете? И последното, което имам! — попита той.
— Не съм ти казал: дай ми го — отвърна Пилат, — казах ти: покажи го.
Леви мушна ръка в пазвата си и извади пергаментен свитък. Пилат го пое, разгърна го, разстла го между светилниците и взе да изучава с присвити очи нечетливите мастилени знаци. Трудно беше да се разчетат разкривените редове и Пилат се мръщеше, навеждаше се ниско над пергамента, прокарваше пръст по редовете. Успя все пак да разбере, че записаното представлява несвързан низ от слова, някакви дати, сметки и поетични откъси. Пилат успя да разчете отделни изречения:"… смърт няма… Вчера ядохме сладки пролетни бакуроти…"
От напрежение Пилат правеше гримаси, но продължаваше да чете с присвити очи: „Ние ще видим чистата река на водата на живота… Човечеството ще гледа слънцето през прозрачен кристал…“ Изведнъж прокураторът трепна. В последните редове на пергамента той разчете думите: „… по-голям порок… страха.“
Пилат нави пергамента и с рязко движение го подаде на Леви.
— Вземи — каза той, помълча и добави: — Ти, както виждам, си образован човек и няма защо да се скиташ самотен в просяшки дрипи, без подслон. В Кесария имам голяма библиотека, аз съм много богат и искам да те взема на служба. Ти ще разчиташ и ще пазиш папирусите, ще бъдеш нахранен и облечен.
Леви стана и отвърна:
— Не, не искам.
— Защо? — лицето на прокуратора потъмня. — Аз съм ти неприятен… боиш се от мен?
Същата злобна усмивка разкриви отново лицето на Леви и той каза:
— Не, но ти ще се боиш от мен. Няма да ти е много леко да ме гледаш в очите, след като го уби.
— Мълчи — отговори Пилат, — ще ти дам пари.
Леви поклати отрицателно глава, а прокураторът продължи:
— Зная, че смяташ себе си за ученик на Иешуа, но ще ти кажа, че не си усвоил нищо от онова, на което те е учил. Защото ако беше тъй, ти непременно щеше да вземеш нещо от мен. Знай, че преди да умре, той е казал, че никого не вини — Пилат вдигна многозначително пръст, лицето му се кривеше от тикове. — Той самият сигурно щеше да вземе поне нещо. Ти си жесток, а той не беше жесток. Къде ще отидеш?
Леви изведнъж се доближи до масата, опря се на нея с две ръце и като гледаше прокуратора с пламнали очи, му зашепна:
— Знай, хегемоне, че аз ще убия в Иерушалаим един човек. Искам да ти го кажа, за да знаеш, че има да се пролива още кръв.
— И аз зная, че има още да се пролива — отговори Пилат, — не ме изненадват думите ти. Ти, разбира се, искаш да убиеш мен?
— Тебе няма да мога да те убия — отговори Леви Матей и обели зъби в усмивка, — не съм толкова глупав да се надявам на такова нещо. Но ще убия Иуда от Кириот, на това ще посветя остатъка от живота си.
Сега в очите на прокуратора се изписа наслада, той повика с пръст Леви Матей да се приближи и му каза:
— Не можеш да го сториш и не бери грижа за това. Иуда беше убит тази нощ.
Леви отскочи от масата, заозърта се диво и възкликна:
— Кой го е сторил?
— Не ставай ревнив — оголи зъби Пилат и потърка ръце, — боя се, че той е имал и други поклонници освен тебе.
— Кой го е сторил? — повтори шепнешком Леви.
Пилат му отговори:
— Сторих го аз.
Леви зяпна, изгледа с луд поглед прокуратора, а той каза:
— Разбира се, стореното е малко, но все пак сторих го аз — и добави: — Е, а сега ще вземеш ли нещо?
Леви помисли, поомекна и най-сетне каза:
— Заповядай да ми дадат малко чист пергамент.
Измина един час. Леви вече го нямаше в двореца. Сега само тихият шум от стъпките на часовите в градината нарушаваше тишината на разсъмването. Луната бързо избледняваше, на другия край на небето се виждаше белезникавото петънце на Зорницата. Светилниците отдавна бяха угаснали. Прокураторът се беше изтегнал върху ложето. Сложил ръка под бузата си, той спеше и дишаше беззвучно. До него спеше Банга.
Така посрещна разсъмването на петнайсети, нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийс
Михаил Булгаков