ОЩЕ ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ДУМИТЕ

(Мъчителното осъзнаване да общуваш на живо със Свободата)

Предпочитам да говоря като поет – от позицията на чистото изкуство. Думите понякога са огромни и тежки като бомбардировача Б-52, или остроумни и вездесъщи като руския МИГ. Или са просто звезди от вятър, които ти отлитат… Някой търси в думите себе си, нянчи се с тях, подвизава се с тях. Като крушенец от живота. И толкова.

Друг използва думите като рибарски мрежи, все чака някой да се улови в тях… В най-лошия случай – нещо добро. Например – добро сърце. Защото при думите би трябвало да ходят добрите сърца, но аз не зная дали това непременно е така.

Ние, работещите с думите, цял живот разчитаме на думите. Сигурно затова най-често сме ранявани от тях. Колко е сантиментално всичко това…

Трябва да призная, че отдавна съм станал подозрителен относно всевеличието на Словото. Ала днешната среща разпали моята позагаснала надежда, че почитта към думите се възражда. Че не всичко на този свят е блясък, тойоти, пари, чалга… Разпалва се у мен надеждата, че ние, които сме се посветили на думите с ясното съзнание, че никога няма да забогатеем от тях, сме и корени, и мостове.

„В литературата, както в съвестта, няма периферия, - казва на един писателски конгрес в Русия великият Евгений Евтушенко. - Столица на литературата, това е сърцето на всеки писател, побрало в себе си целия свят“. И продължава: „Нашата литература трябва да продължи завещания ни от класиците „световен отзвук“. Националната отговорност не бива да преминава в национална ограниченост!“

Тези думи са изречени преди двадесетина години за руската литературна действителност. Тогава, когато писателите пишеха все още под зловещата сянка на атомната бомба. Но и тогава, когато тази сянка бавно и мъчително започна да се разсейва и дойде ред на международното разведряване.

Тези думи важат и днес. Изобщо. И за българската литературна действителност. Бях поразен, когато съвсем неотдавна, в края на май тази година, на Международната писателска среща в София Евтушенко изрече пред журналисти почти същите думи. Считам, че трябва да се вярва на този световноизвестен поет, който в младостта си пълнеше стадионите в Русия със своето поетично слово. Той казва още, че „самото време властно изисква да отхвърлим бариерната психология. Същевременно червеният светофар трябва неумолимо да свети пред лъжегражданствеността, на самоприспивността, самовъзхваленията. Пред гръдта на „нищонеказващи“ стихове, „нищонеказващи“ романи, чиито автори самодоволстват от факта, че пишат по-хубаво от съседа по стълбище…“

Тъй казва великият Евтушенко. А да се състезаваш в поетичния маратон със „съседа по стълбище“ е почти равно на това да се състезаваш с 80-годишната си баба кой от двама ви ще изкачи по-бързо стълбището. Ти, разбира се, но има ли значение това в бедната и весела провинция! Винаги трябва да пишеш като за световна изложба на книгата. Ако умееш така. Ако ти стигат сили и талант да правиш това. И тук неминуемо се сблъскваме с един от абсурдните проблеми на българските писатели през последните 15 години: книгоиздаването… Ако до 1990 година млади автори чакаха по 15 години да издадат първа книга, днес утвърдени автори 15 години не могат да издадат книгите си, защото не могат да си платят това „удоволствие“. Да издадеш книгата си днес се оказва кошмарен проблем за бедните писатели и за всеки неумеещ да „контактува“ в средите на бизнеса автор. Нароиха се стотици издателства с функции на печатници. В този все по-материализиращ се свят българският писател трябва да носи като трънлив венец унижението да проси пари за издаване на книгите си. Разбира се, държавата не може да издава книгите на писателите, но може да въведе известни облекчения за ония, които са склонни да финансират издаването на книги и които ние благоговейно наричаме „меценати“ на името на приближения на император Август преди 2 хил. години дипломатически и политически деятел, който е покровителствал поетите – Меценат. Сигурно могат да се намерят и други добри начини в тази насока, ако държавата не беше решила да абдикира тотално от проблемите на писателите.

Веднъж Любомир Левчев находчиво ми каза: „За съжаление днес книгите ги правят счетоводителите… Но всичко е много просто, продаваш каруцата на дядо си и издаваш книгата си.“ Но за мен не е дошъл още този момент. Искам да запазя каруцата на дядо си като свята реликва от дървото на моя род. Осъзнавам, че никога вече няма да използвам каруцата на дядо си като превозно средство. За съжаление!

Тъжно е, че докато книгите на талантливи писатели се залежават в чекмеджетата им с години поради липса на пари, графоманите в същото време издават по 4 книги годишно. Книгите на графоманите никнат като отровни гъби-двойници и голяма част от книгоиздателите поощряват техните автори, без да ги е еня как това ще се отрази на имиджа на издателските им къщи. В този смисъл, както и посочих преди малко, искам да кажа, че голяма част от тези издателства са ни повече, ни по-малко печатници за пари…

Необходима ли е „света инквизиция“ и в поезията, щом бездарието се опитва да налага критерии в поетичното изкуство, аз не зная. А и как може да стане това, също не зная. Няма го днес ямболското Дружество за борба с поетите, което би отстоявало в Yellow Hall достойнството на поетичното слово. И се стига пак до финикийските знаци: бият ли се те в джоба ти, можеш да изпълниш цяла библиотека с личното си творчество, стига да си твърде „плодовит“.

Много ми е трудно да завърша това кратко и незначително есе. Защото освен всичко друго, е нужна навярно и капка смелост да не попаднеш в „мишия цвъртеж на литературните сблъсквания“ (Борис Лавреньов).

Жалки клоуни в литературата, в изкуството е имало през всички времена. Ала днес, струва ми се, те са повече отвсякога. И е трудно, дяволски трудно е да надмогнеш собствената си деликатност, за да се опълчиш срещу тях. Днес вече аналитична литературна критика няма. Кому е нужно да се „впримчва“ в изтощителни и безполезни в крайна сметка литературни ежби, щом това не е актуално. А пък и няма кой да те чуе… Нима ще се избистри така нареченият „сив поток“, който става все по-пълноводен.Та той си шурти отдавна, само че днес вече, освен сив, е и мътен… Сив. Мътен.

Предпочетох да говоря като поет – за ползата и вредата от думите. Поетите трудно се подчиняват на строго определена тема. Те живеят с привилегията да бъдат свободен народ. Сигурно затова в едно мое стихотворение, написано на 11 септември 2000-та година (което аз с ужас забелязах по-късно, че съм написал точно 1 година преди оня зловещ 11 септември в САЩ), съм завещал кротко на дъщеря си:

„…Свободата е преследвана религия. 

Опасен мираж. 

Светлина, 

с която твърде трудно привикват очите… 

Никой още не е виждал на живо 

Свободата. 

Освен поетите…

И все пак колко е мъчително да общуваш на живо със Свободата!

22 юни 2005 г.,

Хотелски комплекс „Диана палас“ – Ямбол,

Писателска среща „Мост между поколенията“

(с участието на творци от Бургас, Сливен и Ямбол).

Снимки: 01-13