Втора сцена:
РОМЕО
… Правете си шеги с бедата чужда,
като не сте я преживели вие!
На прозореца се появява Жулиета.
Но стой, каква е тази светлина,
която от прозореца изгрява?
Той изток е, а Жулиета — слънце!
Изгрей, о, слънце, и надвий луната,
която и така е побледняла,
защото си по-хубава от нея!
Щом толкоз ти завижда, нейна жрица
недей да бъдеш вече — тя те кара
да носиш този бледосинкав цвят
на девствениците. Хвърли го ти!
О, скъпа моя! Обич моя нежна!…
Да знаеше какво е тя за мен!
Помръдва устни, но не казва нищо!
Но затова очите й говорят!
Ще им отвърна! Не, премного смел съм!
Те не със мен говорят: две звезди,
най-светлите от небосвода горе
заети другаде, молба отправят
към нейните очи, да ги заместят
във сферите им временно. Какво ли
ще бъде, ако двете светли двойки
си разменят местата? Знам, звездите
пред образа й ще посърнат, както
свещици сутрин; а от тез очи
небето тъй ще заструи в лъчи,
че вред ще почне лудото цвърчене
на птичките, помислили, че ден е!
О, как подпира бузка със ръчица!
Да можех, станал нейна ръкавица,
да я помилвам тъй!
ЖУЛИЕТА
О, аз горката!
РОМЕО
Говори! Тя говори!… Говори,
о, ангел лъчезарен! Да, защото
над мене ти във тъмното сияеш
като крилат вестител на небето,
когото смаяните смъртни гледат —
обърнали очите си до бяло
и падайки по гръб — как той се носи
сред бухналите облаци, поддържан
от трепкащата гръд на ветровете!
ЖУЛИЕТА
Ромео! О, защо си ти Ромео?
От род и име отречи се или
ако не щеш, любовна клетва дай ми
и аз не ще съм вече Капулети!
РОМЕО (настрани)
Да й отвърна ли или да слушам?
ЖУЛИЕТА
Едничко твойто име ми е враг.
А без да си Монтеки, ти ще бъдеш
пак същият. Какво е туй „Монтеки“
Не е ръка, ни крак, ни друга част
на тялото ни. Името смени си!
Какво е едно име? Туй, което
зовем ний „роза“, ще ухае сладко
под всяко друго име. Точно тъй
Ромео и без името „Ромео“
ще пази всички свои съвършенства,
които не от името му идат.
Ромео мой, смени туй свое име
и вместо него цялата вземи ме!
РОМЕО
Взех думата ти: назови ме само
„любими мой“ и кръстен втори път,
ще бъда всичко друго, не Ромео!
ЖУЛИЕТА
О, кой си ти, под плаща на нощта
нахълтал в тайните ми?
РОМЕО
Как, светиньо,
със името си да ти кажа кой съм?
Намразих го, защото ти го мразиш.
Да бе на лист хартия, бих го скъсал!
ЖУЛИЕТА
Ушите ми не са изпили още
стотина думи, казани от тебе,
а ти познах гласа. Не си ли ти
Ромео и Монтеки?
РОМЕО
Ни едното,
ни другото, ако поискаш само!
ЖУЛИЕТА
Кажи: защо и как дошъл си тука?
Висока е градинската стена
и ако нашите те сварят в двора,
за тебе това място ще е смърт!
РОМЕО
Върху криле любовни тук долитнах.
Не спират зидовете любовта.
Когато нещо е възможно, тя
не се поколебава да го стори!
ЖУЛИЕТА
Ако те сварят тук, ще те убият!
РОМЕО
Очите ти са много по-опасни
от двеста техни шпаги! Усмихни се
и аз ще съм неуязвим за тях!
ЖУЛИЕТА
Не искам да те видят тук! Върви си!
РОМЕО
Нощта ме крие в плаща си. Да зная,
че любиш ме, пък нека ме убият!
По-скоро смърт от тяхната ненавист,
отколкото живот без твойта обич!
ЖУЛИЕТА
Но кой доведе те до този кът?
РОМЕО
Сърцето, тласнало ме да го диря.
То мен подтикна, аз очи му дадох.
Не съм моряк, но ако беше ти
на бряг далечен зад безброй морета,
пак бих насочил своето платно
към стока скъпоценна като теб!
ЖУЛИЕТА
Нощта закрива моето лице
със маската си, иначе видял би
как то от свян девичи руменее
заради думите, които ти
дочу ме да изричам тази нощ.
Бих искала приличие да спазвам,
да отрека, което съм признала,
но късно е! Прощавайте, преструвки!
Обичаш ли ме? Знам, ще кажеш: „Да“
и аз на думата ще ти повярвам.
Но клетви да изричаш ти недей,
че има дума: „Зевс дори се смей
над клетвите любовни“[1] и ти можеш
лъжлив да се окажеш, мой Ромео!
Обичаш ли ме? Честно ми кажи!
Но ако ти си мислиш, мили мой,
че твърде лесно си ме завоювал,
ще почна да се глезя, да те мъча
и ще ти казвам „не и не“… но само
за да те карам да ме поухажваш,
а инак не, за нищо на света!…
Знам, глупаво говоря, мой Монтеки,
и може би ще ти се видят леки
обноските ми. Но повярвай, мили,
аз по-невинна съм от тез, които
умеят да изглеждат непристъпни.
По-сдържано от тях — ще ти призная
със теб се бих държала, да не беше
подслушал, без да зная, моя порив.
Затуй прости ми и недей отдава
на лекота таз моя всеотдайност,
която мракът скритен ти разкри!
РОМЕО
Кълна ти се в луната, посребрила
върхарите на тез градини в цвят…
ЖУЛИЕТА
Не, в нея не! Ако кълнеш се в тази
непостоянница, която сменя
лика си всеки месец, твойта обич
ще бъде постоянна като нея!
РОМЕО
В какво тогаз да се кълна?
ЖУЛИЕТА
Във нищо
или, щом искаш, в себе си самия,
защото ти си бог мой, идол мой,
и вярвам аз на клетви само в тебе!
РОМЕО
Ако сърцето ми, обична моя…
ЖУЛИЕТА
Не, стой, недей! Макар да ти се радвам,
не ми е радостно от този наш
любовен сговор. Вижда ми се той
премного необмислен, бърз, внезапен,
приличен на светкавица, която,
преди да кажеш: „Святка се!“ и вече
изчезнала е. Лека нощ, мой сладки!
Възможно е таз пъпка от любов
под летния зефир да се разтвори
в разкошен цвят при следната ни среща.
Прощавай, лека нощ, любими мой!
Покой и мир в съня ти да царят,
тъй както царствуват във мойта гръд!
РОМЕО
Ще ме отпратиш тъй, незаплатен?
ЖУЛИЕТА
Каква заплата искаш ти от мен?
РОМЕО
Любовна клетва в отговор на мойта.
ЖУЛИЕТА
Аз дадох ти я, без да си я искал,
но иска ми се да не съм я дала!
РОМЕО
Обратно си я искаш? А защо?
ЖУЛИЕТА
Защото искам пак да ти я дам.
Но всъщност искам туй, което имам,
защото щедростта ми е без бряг
като морето, но и любовта ми
е също тъй без дъно като него
и колкото по-щедро те дарявам,
със толкоз повече любов оставам!…
Гласът на дойката: „Жулиета?“
Сега!… Бъди ми верен, мой Монтеки!
Почакай мъничко! Ще дойда пак!
Излиза.
РОМЕО
Благословена нощ! А, знам ли, може,
понеже нощ е, всичко да е сън?
Премного сладко е, за да е вярно!
Жулиета се появява отново.
ЖУЛИЕТА
Три думи още, скъпи ми Ромео,
и лека нощ наистина тоз път!
Ако признанието ти е честно
и намерението ти — женитба,
по таз, която утре ще ти пратя,
прати ми вест: кога и где би искал
да се венчаем с теб, и аз ще сложа
богатствата си в твоите нозе
и ще те следвам, господарю мой,
до края на света!
Гласът на дойката: „Госпожице!“
Сега! Сега!…
Но ако тук си със нечестни цели,
аз моля те…
Гласът на дойката: „Госпожице!“
Сега!… Да се откажеш
от опитите си и ме оставиш
на моята печал! Ще пратя утре…
РОМЕО
Кълна се!…
ЖУЛИЕТА
Лека нощ! Върви! Върви!
Излиза.
РОМЕО
Без теб не ще е лека тя, уви!
Ний припкаме, щом срещата напред
като дечица към полята лете;
но щом е тя отдире ни, пълзиме
като дечица към школото зиме.
Влиза отново Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Ромео! Ссст! Ромео! О, да можех
да те извикам с глас на соколар,
соколе мой! Но пленът е безгласен.
А иначе разтърсвала аз бих
с вика си пещерата, във която
спи нимфата на ековете, Ехо[2],
докато нейният въздушен глас
пресипне като моя от неспирно
повтаряне на името „Ромео“!
РОМЕО
О, собствената ми душа ме вика!
Как сладко-сребърно звънти в нощта
гласът на влюбените! Сякаш нежна
неземна музика за тънък слух!
ЖУЛИЕТА
Ромео!
РОМЕО
Да, соколче?
ЖУЛИЕТА
Утре в колко
да дойде мойта пратеница?
РОМЕО
В девет.
ЖУЛИЕТА
Във девет. Дотогава има век!
Забравих вече за какво те върнах!
РОМЕО
Ще чакам тук, додето си го спомниш!
ЖУЛИЕТА
Но аз ще го забравям постоянно
и само, че те искам тук, ще помня!
РОМЕО
Пък аз ще ти помагам да забравяш,
стоейки тук, забравил за дома си.
ЖУЛИЕТА
Но гледай, съмва! Искам да си вече
далеч оттук… Не повече все пак,
отколкото завързаното птиче,
което палавката малка пуска
да хвръкне уж, но тъкмо изхвърчало,
със нишка свилена издърпва пак
във шепите си, от любов ревнива
към свободата му.
РОМЕО
Аз бих желал
да бъда твое птиче!
ЖУЛИЕТА
О, и аз,
но от милувки ще те умъртвя!
О, лека нощ! О, лека нощ! Тъй сладка
е моята печал, че чувствам, мога,
ненасъбрала за раздяла мощ,
до утре да ти казвам: „Лека нощ!“
Излиза.
РОМЕО
Дано гръдта ти навести покой!…
Защо не съм, където ще е той!
Зората сивоока оцветява
на изтока вълнистата държава
и Мракът, цяла нощ владял земята,
като пияница встрани се мята,
за да не го прегази в своя път
с каляската си огнена Денят.
Отивам свойта обич да разкрия
на брат Лоренцо в святата килия!
