Има изложби, които те посрещат като стара приятелска ръка — топло, познато, без претенции. И има такива, които те хващат за гушата и не те пускат, докато не преминеш през всяка зала, докато не се обърнеш три пъти към едно и също платно, питайки се дали наистина виждаш това, което мислиш че виждаш. Ретроспективат на Дончо Донев, открита в галерия „Жорж Папазов" в Ямбол, е от втория тип.

Още от прага усещаш, че нещо те дърпа навътре — не с агресия, а с магнетична настойчивост. Стените дишат с цвят. Не просто цвят като украса, а цвят като състояние на духа. Червени, виолетови, охрени, сини — не разхвърляни случайно, а събрани в хореографии, които те карат да се питаш дали гледаш живопис, или музика, която някой е забравил да изключи.

Лъчите, които разкъсват времето

Започваш с едно платно. После с друго. После осъзнаваш, че всъщност гледаш един и същи разговор, воден на различни гласове. И навсякъде — тези лъчи.

Те идват отстрани, от ъглите, диагонално, като светлина през счупено стъкло. Не просто осветяват фигурите — те ги разсичат. Жената в синьо-виолетовото платно е едновременно тяло и разпадане на тялото. Лъчите я пронизват като спомен, който не можеш да задържиш цял, а само на парчета. Усещаш как художникът е работил с нещо, което е по-сложно от визуалния ефект — с фрагментацията на личната митология.

Спомените никога не идват цели, нали? Винаги в проблясъци. Лице, жест, цвят на рокля, усещането за топлина. Тези лъчи са точно това — проблясъци. Те не разрушават образа, а го правят по-истински, защото така изглежда паметта отвътре.

И ако застанеш съвсем близо до платното — толкова близо, че служителите на галерията да те изгледат притеснено — ще видиш текстурата. Боята е нанесена на пластове, грубо, почти яростно на места. Има петна, където усещаш как четката е била натисната здрава, и други, където боята е просто плъзнала, оставяйки следа като въздишка.

Майки, богородици и забравените жестове на нежността

После идва онова червено-оранжево платно с майката и детето. Спираш. Не защото е най-голямото. Не защото е най-ярко. Спираш, защото нещо в него шепне: това не е просто картина, това е молитва.

Жената държи детето не като поза, а като рефлекс на тялото. Ръцете ѝ са свити така, както само майките свиват ръце — като защита, като обещание, като бариера срещу света. Червеното е наситено до болка. То не е цвят на радост, а на висцерална обич. Онази обич, която боли, защото знаеш, че не можеш да защитиш завинаги.

Тук художникът прави нещо рисковано — позовава се на иконографската традиция, но не я копира. Не рисува Богородица с Христос. Рисува всяка майка с всяко дете. Взима сакралния жест и го връща в ежедневието. Или обратното — взима ежедневието и го издига до сакралност.

Има тънка разлика между китч и истинско чувство. Този художник я знае. Вижда се в простотата на линиите, в отказа да украсява повече от нужното. Лицата са опростени почти до символ, но не са студени. Запазват топлината на човешкото докосване.

Хорото, което никога не спира

По-нататък в залата те чака нещо съвсем различно — групови композиции. Жени в бели рокли, танцуващи в кръг. Фигури, които се събират около маса. Тела, наредени в ритъм, който усещаш повече, отколкото виждаш.

Тук художникът напуска интимността и излиза в социалното пространство. Но дори и тук не става илюстративен. Не рисува "сватба" или "събор". Рисува усещането за колективно тяло, за принадлежност, за онзи древен импулс да се съберем в кръг и да потвърдим, че не сме сами.

Има платно, където фигурите почти се сливат една в друга — рокли, ръце, лица се преплитат в композиция, която прилича повече на орнамент, отколкото на реалистична сцена. И точно това я прави силна. Защото така изглежда събитието, когато го помниш след години — не като ясна снимка, а като усещане за движение, за звук, за принадлежност към нещо по-голямо от теб.

Цветовете тук са по-светли, по-празнични, но не излизат в кич. Винаги има нещо, което задържа изображението на ръба — малко петно от тъмно, един неочакван контраст, едно лице, обърнато настрани. Художникът не иска да те успокои. Иска да те накара да се питаш: къде бях аз, когато това се случваше?

Пейзажите като паузи за дишане

Между фигуративните платна се мушват пейзажи. Те са по-малки, по-тихи, но важни. Действат като антракт — даваш си възможност да си поемеш въздух, преди да влезеш в следващата емоционална експлозия.

Има едно платно с панорама — охрено-кафяво, с далечни хълмове и небе, което не знаеш дали е залез, или изгрев. Усещаш го физически — топлината на земята, сухотата на въздуха, онази особена тишина, която има само в провинцията, когато слънцето е ниско.

Тук няма фрагментация. Няма лъчи. Само пространство, оставено да диша. И пак — текстурата е присъща. Боята не е изгладена. Усещаш как полето е построено на пластове, как небето е забутано с четка, която не търси съвършенство, а истина.

Психопортрет на художника (без да го познаваме)

Какъв човек прави такива платна?

Не мога да ти кажа биографията му — не я знам. Но мога да ти кажа какво виждам в боите.

Виждам човек, който е бил склонен да преживява формата. Не просто да я изобразява, а да я чувства като музикален тон. Линиите тук не са случайни — те са търсени. Както музикант търси верния акорд, така този художник е търсел верния ритъм на линията. Вижда се в повторенията — в начина, по който лъчите се появяват отново и отново, като лайтмотив във филм.

Виждам човек, който не е могъл да приеме видимото като окончателно. За него реалността е била материал, а не краен продукт. Затова фигурите са трансформирани, разложени, пресглобени. Той не иска да рисува това, което вижда. Иска да рисува това, което помни — а паметта винаги е творчески акт.

Виждам чувствителност към нежността, но и страх да не се разтопи в сантименталност. Затова майките и децата са топли, но здраво нарисувани. Затова танците са радостни, но винаги има нещо, което те дърпа назад, което ти напомня, че радостта не е безкрайна.

И виждам носталгия. Не евтина носталгия за "старите хубави времена", а екзистенциална носталгия — за връзката, за общността, за онова време, когато човешките жестове са имали тежест. Когато майката, която държи дете, не е била просто "снимка за инстаграм", а свещен акт на съществуване.

Техниката като честност

Няма да се преструвам на експерт, но има неща, които се виждат дори за необучено око. Този художник работи платното. Не го галим. Не иска да го направи гладко и приятно за погледа. Иска да запише енергия.

Маските са широки, уверени, понякога груби. Има места, където боята е така дебела, че почти можеш да я пипнеш през стъклото. Има други, където е разредена, прозрачна, оставяща да се вижда основата.

Композициите са изградени геометрично, но не студено. Има математика в тях, но е човешка математика — като в народната песен, където ритъмът е строг, но емоцията е свободна.

И онази постоянна игра със светлината. Светлината не идва отвън — идва отвътре, от самата боя. Жълти, бели, светлосини петна, които избухват сред тъмни форми. Не осветяват реалистично. Осветяват символично.

Как да четем тази изложба (ако въобще трябва да я четем)

Може би грешката е в това, че се опитваме да "четем" изложба, все едно е текст. Може би трябва просто да я преживеем, като музика.

Но ако искаш да извлечеш повече, ето един подход:

Не започвай с първото платно. Тръгни от онова, което те удари най-силно. Застани пред него. Не гледай етикета още. Питай се: Защо точно това ме спря? Кое — цветът, формата, темата, спомена, който предизвика?

После се върни и погледни всички останали. Виж ги не като отделни произведения, а като разговор. Има ли повторения? Има ли теми, които се връщат? Какво е променено между едно платно и друго?

Обърни внимание на малките детайли. Ръцете. Как са нарисувани ръцете? Очите. Къде гледат фигурите? Светлината. Откъде идва?

И накрая — изчакай. Седни на пейката (ако има такава). Остани пет минути в тишина. Понякога картината не говори веднага. Понякога ѝ трябва време.

Конкретни платна, към които да се върнеш два пъти

1. Синьо-виолетовото с лъчите.
Това е епицентърът на изложбата. Тук е събрано всичко — техниката, емоцията, философията. Ако имаш време да видиш само едно платно, виж това. Но виж го два пъти — веднъж от разстояние, веднъж отблизо.

2. Червената майка с детето.
Не защото е най-красивото. Защото е най-честното. Няма фокуси, няма ефекти. Само един жест, който е стар колкото човечеството.

3. Танцуващите жени в бяло.
Защото тук усещаш радостта. И радостта е трудна за рисуване. Често излиза фалшива. Тук не е.

4. Малкият пейзаж в ъгъла.
Защото ще ти покаже друга страна на художника — спокойна, медитативна, без театралност. Ще разбереш, че зад всички онези експлозии от цвят има човек, който знае и за тишината.

Защо да идеш (ако още се колебаеш)

Защото не виждаме такива изложби всеки ден в Ямбол. Защото е рядко да попаднеш на художник, който истински мисли с формата, а не просто рисува.

Защото дори да не те впечатли — ще те накара да мислиш. Ще ти покаже, че изкуството не е само украса за стена, а начин да видиш света под друг ъгъл.

Защото след като излезеш навън, на улицата, ще погледнеш светлината по различен начин. Ще забележиш как слънцето пада диагонално върху сградите. Ще усетиш как движението на хората около теб прилича на хореография. И за миг ще разбереш какво е искал този художник — не да те впечатли, а да ти покаже как да виждаш.

Практични неща (защото животът е и практичен)

• Отивай в различно време на деня. Светлината променя картините.
• Ако имаш приятел, с когото можете да говорите за изкуство без да се чувствате глупаво — вземи го със себе си. После седнете някъде и обсъдете какво сте видели. Ще се учудиш колко различно сте възприели едни и същи платна.
• Не се притеснявай да се върнеш към едно и също платно няколко пъти. Не е егоистично. Картините издържат.
• Ако нещо те обърка или не ти хареса — не се чувствай длъжен да го харесаш. Изкуството не е тест, който трябва да минеш.

Завършек — думи, които може би са излишни

Понякога се чудя защо пишем за изкуство. Думите винаги изглеждат недостатъчни до платната. Но после си спомням — пишем, защото искаме да разкажем на другите защо си заслужава да видят. Защото изложбите не са вечни. Защото художникът вече не е тук, но платната са.

Тази ретроспективна експозиция  не е музейна сбирка. Не е място, където гледаш мъртво минало. Тя е жива среща с човек, който е знаел да трансформира болката, радостта, паметта и носталгията в цвят и форма. И ако влезеш в залата с отворен поглед — ще излезеш с нещо, което е малко повече от спомен за картини.

Ще излезеш с усещането, че изкуството все още може да говори.

Галерия „Жорж Папазов", Ямбол.
Отиди. Виж. Почувствай. После ми разкажи какво си видял ти.

При създаването на метериала е използван ИИ