Да спомним и почетем  - героите! : И Вечна Слава!
Иван Вазов:

Не за завоевания се борим

Не за завоевания се борим,
не сме за плячка гладни, ни за слава,
скъпим кръвта, та да я позорим –
за висша цел се щедро тя отдава.

Войната бич и напаст е проклета,
позор за человечеството ново,
но тя от нази гордо бе подьета
със взор опрян в разпятьето Христово.

 Ний жертви даваме – о, жертви страшни! –
понесли кръст към нашата голгота,
ний мрем в полята бойни, прашни,
та мъртвия да викнем към живота.

 О, таз война я вдъхва, озарява
любов най-чиста къмто человека –
от всички слави най-велика слава,
венец нетлен за нази и за века.

 Ний чупим братско иго, както нашто иго
друг брат счупй на бойните полета.
Българио, до края изпълни го
на цар Освободителя завета.

 Ноември 1912

Таз война...

От бурний Лозенград до бряга беломорски
посяхме с трупове полета и долове
и друмът ни бе друм настръхнал от гробове,
от пламнали села над хекатомби хорски.

От траури сега България чернее!
Венеца лавров наш как скъпо го купихме!
И колко младости в земята ги зарихме.
И зимний вятър днес над тях зловещо пее!

 Навред беди, беди! Там кърви и гробове,
тук хиляди, безброй сираци и вдовици,
с борци и стонове напълнени болници,
запуснати нивя, затворени домове.

 Война ужасна, зла, стихия разярена,
бич изтребителен, ехтеж от гняв, риданья,
война безмилостна, море от плач, страданья –
о, Боже мой – и пак война свещена!

 Ноември 1912



Неприятели

    Епизод из бунархисарския бой

 
Подир ужасната "на нож" атака боят
спечелен бе от нас: във бягство враговете;
войската ни след тях – със щика в гърбовете
и веч далек се чуй на паниката воят...

 На бойното поле зловещо е мълчанье.
При опустелите от турците окопи –
тела разкъсани, налягали, кат снопи,
и живи йощ борци с кръвоструящи рани.

 Вечерен пада здрач. Един ранен войскарин,
млад, снажен българин, се там подига тежко
(със щик в коляното е бедният ударен),
озърта се навред от туй поле мъртвешко.

 
Озърта се навред за помощ. И съглежда
далеко нейде си познато ханче нему:
превързочния пункт! И трепнува сърце му
болезнено в гърди от радостна надежда.

 
И тръгва хромишком да найде лек, подслона
при грижи български и тук да не остане
във тая ледна нощ при мъртвите душмани,
но ето, чува той на някого си стона.

 
И вижда там: ранен, стар турчин се превива
и гърчи от болеж, "аллах, аллах!" сè вика.
И стреснат, той позна врагът си, който щика
в месата му заби на яростта в порива!

 
И пламна той за мъст! И в първото жестоко
движенье на гнева той щика си насочи
в гърдите на врага да го забий дълбоко.
Внезапно турчинът стрелнà му страшни очи

 
и викна разярен: "Гявур проклет, убий ме!
Муши! Тук милостта аллахът забранява.
Аз тебе нараних, а ти, гявур, добий ме!
И аз те бих убил, да бе ръка ми здрава!"

 
И той чакà смъртта в ответ на таз омраза.
А българинът, блед и в изумленье нямо,
погледна този звяр, па троснато му каза:
"Ела с мен, будала, да те превържат тамо!"

 

Декември 1912

из "Под гърма на победите":

И дано се сети някой  да поднесе цветя на паметника на Георги Дражев и падналите във войните ямболци!
Ние ще!
В т.нар културен афиш на Ямбол, за съжаление, няма оповестено нищо, свързано с юбилея за датата 5 октомври :(