Не е денят на българската свобода. Свободата е друга тайна.



Не се получава еднократно и дори получена веднъж, тя трябва да се отстоява, да се гради, да се доказва. На свободата ни посягат всеки ден, всеки миг. Пуснете телевизора и си задавйте въпроси.

Свободни ли сме, когато група ловки юристи плячкосват банковите ни сметки по силата на закон, приет в една свободна държава?

Свободни ли сме, когато убиецът ходи между нас, подтичва пред камерите, а десетки българи го закрилят с мълчанието си и охраняват кървавата му следа? Случайно ли е, че тази следа се вие през градината, която довчера бе Парк на свободата?

Свободни ли сме, щом пропиляхме ценностите, които бяхме длъжни да предадем на децата, лишихме ги от невинност и днес безсилни се изправяме пред знаците на самоунищожението, които те ни хвърлят в очите: с юмрук, с ритник, с безсмислен, примитивен гняв?

Внимавам да не преувеличавам: това са въпроси само от последната седмица.

Свободата е лично дело, безсънно, всекидневно. Иска жертви. Трябва да си смел към свободата си, да не се боиш от нея. Свободата е нещо различно от освобождението. И ще ви припомня едно стихотворение, различно от всичко онова, което обикновено цитираме в този ден.

Радой Ралин беше сложен човек, а като творец - два пъти по-сложен. И за властта, и за обществото бе по-лесно да го преглътнат като сатирик, отколкото като поет. Онзи автор, който съумее да изследва и обясни болките в неговата лирика, ще се изкачи на литературния връх. Свободата бе една от неговите болки.

"Свободата е като хляба - пише той. - Всеки ден се замесва, изпича, изяжда."

Това е стихотворението "Молитва". Общуването ни с Радой бе повече иронично, отколкото сърдечно. Веднъж: разликата във възрастта. И второ: неправдата на живота ни занимаваше твърде грубо, за да напуснем своите черупки. Но това стихотворение ме изпълва със страхопочитание. Какво само може поезията, когато трябва да защити свободата!



"Не яжте огризки,

не яжте вчерашен хляб,

не яжте подарен хляб.

Сами си замесвайте

и изпичайте

хляба,

за да го имате,

за да не го просите."



И накрая, самата "Молитва":

"Хляб наш насущний, дай си го сам."

Това стихотворения е на половин век (1967). Достатъчно време, ако е трябвало да бъде забравено. Но не е. "Свободата е като хляба..."

Калин Донков

със съкращения от вестник СЕГА