В едно телевизионно предаване в понеделник

Според професор Христов, Румен Радев предприема ход, който няма аналог в съвременната ни история. Той избира да слезе от „върха на своята институционална висота“ и да се хвърли директно в „преисподнята на българския политически живот“. Това не е просто политическа маневра, а съзнателно поет риск от човек, който действа с манталитета на военен, осъзнаващ, че се намира в съдбоносна битка. Професорът подчертава, че това е „ход на всичко или нищо“, тъй като изчакването на края на мандата би донесло на Радев много по-нисък символен капитал.

„Ходът на президента е безпрецедентен... Той слиза в преисподнята на българския политически живот, по-точно в изпълнителната му власт. А това е рисков ход, това е опасен ход.“

Българският преход като тотална социална девиация

Професорът рисува апокалиптична картина на държавността, описвайки България като страна, която систематично „си отива“. Той дефинира настоящото състояние като триумф на „блатото“ и „криминалитета“, където социалното дъно е узурпирало управлението. В този контекст Радев не е поредният месия, а по-скоро „последен шанс за нормализация“ на една среда, в която абсурдът е станал норма. Христов е безпощаден към основните системи на обществото – здравеопазване, правосъдие и образование, които според него вече не функционират, а произвеждат „деградирала човешка маса“.

„България всъщност е една тотална социална девиация, когато социалното дъно, когато блатото, когато криминалитетът управлява тая страна... Радев е опит за нормализация на ненормалното.“

Бунтът на източната периферия и илюзиите на евроатлантизма

В международен план Христов позиционира Радев като част от по-широк „източноевропейски тренд“ – бунт срещу имитацията на равнопоставеност в рамките на ЕС и НАТО. Професорът иронизира „целуването на ръце на политическите господари“ и определя България като „колониална периферия“. Той отхвърля както „фантазьорските приказки“ за незабавно излизане от съюзите, така и сляпото подчинение, призовавайки към прагматизъм в контекста на една „Европа на две скорости“, която се превръща в обсадена крепост.

„Радев е част от един тренд, един контекст... Това е бунтът на Източна Европа срещу имитацията, че те се явяват равноправни съюзници... Те са просто колониална периферия.“

Минното поле на очакванията и вътрешните врагове

Професорът предупреждава, че Радев навлиза в „ужасяващ коридор от възможности“, където го чакат десетки мини: от енергийния колапс и гигантското обедняване до липсата на технологичен тренд. Най-голямата опасност обаче не са явните врагове, а „властогонците с черпаците“, които вече се трупат около новия проект, надявайки се да се „натопят в публичното благо“. Христов цитира Миамото Мусаши, подчертавайки, че Радев трябва да „убие с първи удар“, решавайки задачи, които са били за „вчера“.

„Наблюдавам, че около проекта на Радев се събират и поредните властогонци... Тези хора са най-опасните за Радев и за неговия успех политически. Аз враговете си ги знам, но с такива приятели нямам нужда от врагове.“

Медийните хиени и интелектуалният примитивизъм

Христов изразява дълбоко презрение към настоящия медиен и интелектуален елит, който нарича „прислуга на статуквото“. Той описва техните реакции като „злобни и объркани“, тъй като те не могат да излязат извън клишетата на „ляво-дясно“. За професора тези говорители са „папагали“, които предъвкват „прокиснала информация“ и нямат капацитета да разберат мащаба на случващото се. Според него тяхната задача е просто да принизят и окалят всяка истинска алтернатива.

„Реакцията на прислугата на статуквото е злобна... Мисленето не е най-силната им страна, те са свикнали да работят в клишета... Гаргите, колкото и да се изхождат върху морето, не могат да го изцапат.“