В българското публично пространство от години се върти една и съща плоча: „Няма хора! Бизнесът изнемогва! Трябва ни внос на работници!“. В същото време статистиката на Бюрата по труда рисува картина, която прилича на паралелна реалност. Как е възможно да имаме 181 477 регистрирани безработни, а обявените свободни работни места да са едва 9 837?
Този когнитивен дисонанс не е случаен. Той е резултат от дълбока пазарна несъвместимост, маскирана зад сложни административни термини и една удобна за бизнеса и държавата икономическа стратегия.
Националният „двигател“ и неговите липсващи части
За да разберем защо системата боксува, трябва да погледнем голямата картина. България разполага с теоретичен „човешки двигател“ от 3 765 000 души в трудоспособна възраст. От тях обаче едва около 3 000 000 са официално заети (включително работещите пенсионери).
Къде са останалите? Над 700 000 души са в т.нар. „икономически неактивна“ зона. Това не са просто хора, които си почиват. Това е огромната маса на сивия сектор, обезкуражените и онези, които са изгубили доверие в официалния пазар на труда. Тези 700 000 души са „невидимата безработица“ – ресурс, който държавата не може (или не иска) да мобилизира.
Законовата илюзия на Бюрата по труда
Мнозина се питат: „Как така има само 9 000 свободни места, а Jobs.bg прелива?“. Отговорът е в закона. Според Закона за насърчаване на заетостта, само държавната администрация е длъжна да обявява местата си в Бюрата по труда (БТ). За частния бизнес това е доброволно.
Бизнесът отива в Бюрото по труда само в три случая:
-
Когато иска държавна субсидия за заетост.
-
Когато търси изключително нискоквалифициран персонал.
-
Когато му трябва документално оправдание да внесе работници от чужбина.
Затова Бюрото по труда се е превърнало в „пазар на последната инстанция“ – място за кадри, които трудно биха си намерили работа сами, и за работни места, които почти никой не иска.
Кадърната работна ръка винаги може да си потърси работа в друга част на Европа, където доходите наистина са европейски и цените по-ниски от тези в страната.
Това е реалното положение, резултат на концепцията за устройство и управление на държавата, в която данъчното облагане уж е най-ниското в Европейския съюз и ев полза на работодателите. Държава, в която за прогресивно-подоходно облагане, за облагане на свръхпечалбите на банките и корпорациите, за необлагаем минимум са споменава само преди избори
Ямболската аритметика на абсурда
Нека слезем на терен в Ямбол. Данните са безпощадни: 2 723 регистрирани безработни се борят за 58 обявени места. Това прави точно 46 души за едно място.
В нормална икономика това се нарича „пазар на купувача“ – работодателят би трябвало да си избира кадри като на ревю. Но не и тук. Защо? Защото в списъка с тези 59 позиции срещу графата „Заплата“ масово виждаме едно голямо, срамежливо „--“.
Това „--“ е код за икономическо робство. То означава: „Ела да работиш тежък физически труд, а ние ще ти дадем толкова, че да не умреш от глад, но и да не можеш да си платиш сметките за ток“.
Вносът на „послушни“ работници
Големият парадокс – защо при 46 кандидати за едно място в Ямбол бизнесът иска внос от чужбина? Отговорът е циничен, но обективен.
-
Местният работник има „лошия навик“ да иска нормална заплата, да познава законите и да знае, че в Германия за същия труд ще вземе пет пъти повече.
-
Вносният работник от Узбекистан или Индия е вързан с виза. Той е тук, за да мълчи и да изпълнява. Той не е „работна ръка“, той е „контролиран разход“.
Работодателите не търсят хора. Те търсят евтин и предвидим ресурс, който няма къде да избяга. И когато тези 2 723 души в Ямбол откажат да влязат в мелницата за жълти стотинки, бизнесът крещи „Криза!“.
Илюзията на „ниската безработица“
Държавата гордо обявява ниски проценти безработица, защото в сметките влизат само тези, които все още имат нерви да се подпишат в Бюрото по труда. Хиляди други са в „сивата зона“, не защото са престъпници, а защото официалният пазар на труда им предлага само оцеляване, но не и живот.
Когато за едно място се борят 46 души, а заплатата е държавна тайна, това не е функциониращ пазар. Това е симулация на заетост.
Заключение
България няма проблем с „липсата на хора“. България има огромен проблем с цената на труда и качеството на предлаганите работни места. Докато в Бюрата по труда се обявяват позиции с „--“ вместо заплати, докато 2700 души се борят за 59 места, а медиите ни убеждават, че безработица няма, когнитивният дисонанс ще продължи да расте.
Вносът на работници от трети страни не е решение на демографската криза. Това е изкуствено дишане за бизнес модели, които отказват да плащат европейски заплати на европейски граждани.