Разказват, че в онези дни, когато морето още пазело тайните на потъналите царства и рибарите знаели по имена всяка вълна, живял един стар рибар, тъй беден, че мрежите му хващали повече звезди, отразени във водата, отколкото риба. Три пъти на ден хвърлял мрежата си — сутринта, по обяд и привечер — защото тъй правел баща му, и бащата на баща му, и всички, чиито кости сега почивали в пясъка.

На четвъртото хвърляне мрежата се върнала тежка.

Била медна бутилка, запечатана с олово, а върху оловото стоял печат — печатът на онзи Цар, чието само споменаване карало демоните да треперят. Рибарят я разгледал дълго. После, понеже бедността прави човека любопитен откъм смелост, я отпушил.

Излязъл дим. Не обикновен дим — а такъв, какъвто излиза от угасващи светове, тъмен и тежък и безкраен. Издигал се и се издигал, докато над рибаря не застанало същество, чийто ръст засенчвал слънцето и чийто глас звучал като трошене на планини.

— Слава на Соломон — рекъл джинът. — Слава на неговия печат. Дълго чаках.

— Колко дълго? — попитал рибарят, защото бедният човек не може да си позволи страх.

— В първия век на моя плен — рекъл джинът, и гласът му бил като далечна буря — се кълнях, че онзи, който ме освободи, ще го направя господар на всички съкровища под земята. Мина векът. Никой не дойде. В следващия се кълнях, че ще му изпълня три желания. Мина и той. После едно желание. После нищо — само чакане. И в последния век, когато дори надеждата изтляла като стар плат, се заклех с най-страшната клетва, с клетвата, от която ангелите отвръщат лице — че ще убия онзи, който ме пусне на свобода.

Рибарят мълчал.

— Ще умреш — казал джинът почти нежно. — Но понеже ми върна свободата, ще избереш сам смъртта си.

Дълго гледал рибарят морето. После се обърнал към джина и в очите му нямало нито страх, нито гняв — само онова тихо любопитство, което идва от живот, прекаран в разговор с вълните.

— Само едно не мога да разбера — рекъл той. — Ти си голям колкото небето. Тази бутилка е колкото длан. Как е възможно?

— Бях вътре — рекъл джинът.

— Не вярвам — казал рибарят.

Настъпила тишина. Такава тишина, каквато настъпва преди гръм.

— Не ми вярваш? — прошепнал джинът, а в гласа му имало нещо, което приличало на рана.

— Не — казал рибарят. — Мисля, че лъжеш. Мисля, че никога не е имало плен, нито векове, нито клетви. Мисля, че просто си излязъл от морето.

И джинът, чийто ръст засенчвал слънцето, чиято клетва карала ангелите да отвръщат лице, не издържал. Защото гордостта е по-стара от мъдростта и по-силна от омразата. Започнал да се смалява, да се събира, да се вихри — докато отново се върнал в бутилката, за да докаже.

Рибарят запушил бутилката. Постоял малко на брега, гледал морето. После я хвърлил далеч — тъй далеч, колкото му позволявали старите му ръце.

После взел мрежата си и се запътил към дома.