Никос Казандзакис, из "Алексис Зорбас" В една от тези недели, завръщайки се от богатата гощавка, реших да отворя уста и да доверя плановете си на Зорбас. Той ме слушаше със зяпнала уста, търпеливо, само от време на време поклащаше сърдито глава; веднага, още при първите ми думи, беше изтрезнял, умът му се избистри и когато свърших, той отскубна нервно няколко косъма от мустаците си. — Прощавай, началство — каза той, — но струва ми се, че мозъкът ти е каша. На колко си години? — На трийсет и пет. — Е, тогава никога няма да се сгъсти — рече той и избухна в смях. Ядосах се, заинатих се: — Не вярваш ли ти в човека? — Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е. Той замълча. Свали си шапката, почеса се яростно по главата, затегли отново мустаците си, сякаш искаше да ги изскубе — явно, искаше да каже нещо, но се въздържаше. Погледна ме косо, с крайчеца на окото, изгледа ме още веднаж, най-сетне се реши. — Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб! — Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено. — Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното! — Брей, че егоизъм! — казах аз язвително. — Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря. Не отвърнах нищо. Като удари с бич се стовариха върху мен думите на Зорбас. Възхищавах му се, че е толкова силен и може до такава степен да се отвращава от хората и същевременно да има такова желание да живее и да се бори с тях. Аз или щях да стана отшелник, или щях да накича с фалшиви пера хората, за да мога да ги понасям. Зорбас се извърна, погледна ме; при светлината на звездите различих, че устата му се усмихваше широко и усмивката му стигаше чак до ушите. — Засегнах ли те, началство? — каза той и се поспря. Бяхме вече стигнали пред бараката. Не отвърнах; разумът ми беше съгласен със Зорбас, но сърцето ми се противеше; искаше му се да скочи, да се измъкне от скота, да проправи път. — Не ми се спи тази вечер, Зорбас — казах аз, — върви, твоя милост, да спиш. Звездите блещукаха, морето въздишаше спокойно и лижеше крайбрежните камъчета; една светулка запали под корема си своето любовно златистозелено фенерче; косите на нощта бяха обсипани с роса. Изтегнах се край брега, потънах в тишината, не мислех за нищо; слях се с нощта и морето, душата ми беше като някаква светулка, която, запалила любовното си фенерче, бе кацнала върху черната влажна земя и чакаше. Звездите се местеха, часовете минаваха — и когато станах, бях вече издълбал окончателно вътре в себе си, без да разбера как, двойния дълг, който трябваше да изпълня на този свят: а) да се избавя от Буда, да прехвърля върху думите всичките си метафизически терзания, за да ми олекне; б) да установя отсега нататък трезв, сърдечен досег с хората. Може би, казвах си аз, все още има време. превод Георги Куфов