От тебе няма да си взема нищо. Ще си отида без да разбереш. И няма да се питам дали искаш поне да се опиташ да ме спреш. Това, което мога да ти дам, е обич. Но мисля, че за теб е все едно... Земята е огромна и ти можеш да си намериш купища любов. А моята е все така ненужна... Скимтяща, малка, свита на клъбце, разплакана понякога и често тъжна, и с много наранено сърчице... Не е за теб. Ти искаш по-голяма. А тя е свикнала да я отритват. Така е свикнала да я раняват, че вече ѝ е трудно да опитва да устоява на човешките капризи, да бъде силна, мъдра и добра. Отдавна е раздала двете ризи. И няма неударена страна. Понякога заспива и сънува как някой ден ще се намери кой да я поиска без да се преструва. Да я превърне в истинска любов. Да излекува всичките ѝ рани. Да я прегърне. И да помълчи. И дълго, дълго да я гали с длани. До скоро мислеше, че ще си ти.