– Хилъри там, Цецка тук – е крах и за неолибералните теории и за политическите им застъпници, които напразно се надяват да оцелеят с помощта на изобретения, като стряскащата, но и разсмиваща пост-истина. Стряскаща, заради това, че е арогантно посегателство срещу светиня като истината, а разсмиваща, защото е недомаслена уйдурма, която трогателно се опитва да завоалира някак грубата идеологическа интервенция. Груба, но и отчаяна, трябва да се отбележи, защото колкото претенциозното, толкова и недомислено словосъчетание, арогантно, но и глупашки, нагло, в духа на добрите волунтаристични традиции, се опитва да ни внуши не друго, а това, че истината не е истина, колкото и невероятно да ни звучи подобна формулировка. Пост-истината не случайно прилича на полуистината, тя е лъжа, досущ като полуистината, тя е не друго, а идеологическа формула, изкована набързо, необмислено, то болен, притеснен за благоденствието си мозък. Най-профански, но и най-ясно обяснена, пост-истината би трябвало да означава: не гледай какво се случва, а слушай какво ти казвам, защото събитията имат скрит смисъл, до който не си дорасъл! Нищо по-цинично и нищо по-обидно за хората,народът се превръща в електорат, ако повярва тъкмо на такива внушения, но опитът на неолибералстващите политици, очевидно, им нашепва, че могат, за пореден път, да позалъжат наивниците.