„Крали Марко” поздравява „Доспат”.
Само толкова беше натракал някой на компютъра. В хосписа на паметта нахлу разнежен въздух и ме хвърли назад - в есента на 1983 година.
Ремонтираха една от главните улици - „Георги Димитров”, май така се казваше. Пловдив ми бе напълно непознат, ако не броим паметника на Альоша, който ми показваха, когато пътувахме за Пазарджик. И чашката с крем какао, купена през прозореца на влака(отдавна така не го продават, а това е чиста проба престъпление)
„Доспат” е близо до Университета и това ще е била причината да стоваря багажа си на тавана, а после да опитам да разбера нещо от града. За кръжока на Добромир Тонев беше рано, това щеше да стане през зимата, а дотогава тръгвах нанякъде, за да се загубя и да разпитвам тоя и оня как да си намеря квартирата.
Нейната квартира намерих доста по-късно. Сега се опитвам да си спомня името и.
 Не става. Наричах я Тъпотая. Беше закачка, измислена в зимните нощи в леглото и. Тъпотая имаше принципи и по първи петли трябваше да хващам пътя.
 Задължително. Не беше красива, беше божествена, почти като лириката на Добромир, който вече можех да наричам Добри, ала избягвахме да си спомняме за родния ни град. Този град Добри го беше отписал и вероятно за това в първата му книга той се споменаваше едва - едва, а в следващите изчезна.
Тъпотая имаше изумителна коса, с която обичах да се завивам. Тя винаги се смееше, дори когато и хвърлях камъчета след полунощ и събуждах половината улица.
На сутринта Младен Влашки преподаваше „Декамерон” и изтегляше от пуловера ми огромен дамски косъм. Джовани Бокачо заслужаваше такъв жест.
 Не съм я виждал поне от 20 години.
„Крали Марко” поздравява „Доспат”. Това се появи в пощата ми.
Не помня улицата и.
 Косите помня. Ще ме завиеш ли - студено е, вали.
В Пловдив- нали не си забравила? - зимата е отвратителна.
 Без теб.

из "Подранили носталгии"