Железопътен доклад


Дълго се ослушвах, оглеждах, пресмятах, отмятах, ала работата дойде така, че нямаше измъкване - трябваше да напусна нашия прекрасен град и да поема по пътищата на родината.
Ако приемем, че е пътуване да отидеш до Стара Загора. Правилно се хилите, ала поради липсата на автомобил, аз и човекът с мен трябваше да се доверим на стабилността и бързината на Българските държавни железници.
Още при разузнаването, което извърших на разписанието, изпитах тих, но упорит ужас- имало ремонт на пътя, който наченал някъде в началото на лятото и щял да продължи почти до студентския празник. От изложеното на центъра на Ямбол разписание сърцето ми заблъска, защото почти нищо не можеше да се разбере.
Все пак беше ясно, че трябва да чакаме влака в нашия град, а оттам насетне май се осланяхме на Божията милост, както преди време ми каза в един разговор архиерейският наместник отец Панайот Чакъров. Той, вярно е, говореше за съдбата на отечеството, но аз реших, че имам нещо общо с родината.
Въпреки очаквания бурен скандал, проводих жена си и тя да види разписанието и да поговори човешки с чиновничките на гишето, понеже от техните обяснения аз не разбрах като стигнем с влак до Нова Загора, оттам какво точно правим.
Скандалът си го биваше, жалко само, че не го излъчваха директно по телевизията и по националното радио. Моят човек все пак прескочи до Билетния център и - о, небеса! - се върна също с провесен нос. Едната чиновничка говорела за един час на тръгване от гара Ямбол, другата категорично твърдяла, че такъв влак просто не съществува.
Имало и някакви намеци за минаване през Сливен, сетне през Тулово ли беше, през Дулово ли, така и не проумях, защото тъмните облаци над нашата иначе кротка стряха дотолкова се сгъстиха, та дори котката изчезна през две улици.
А имах работа в Стара Загора, да го вземат мътните, и часът на тая работа беше точно закован, иначе рискувах да остана за следващия месец или за Коледа, според настроението на някои лица.
Все пак храбростта ни надделя и на другия ден с приповдигнати от ударните дози кафе лица се тропнахме на ямболската гара. Дотук - прекрасно, само че докато се тровехме с една прощална цигара, съобщиха, че влакът има 15 минути закъснение.
Бога ми, та този влак тръгваше от начална гара Зимница и нямах фантазия, за да си представя как тоя пътнически влак ще ни докара навреме до Нова Загора.
15-те минути се оказаха наистина 15. Във влака беше много интересно – един другар над 70-те обясняваше на една другарка около 70-те, че е тръгнал за Габрово.
Няма лошо - нали имаме свобода на словото и на придвижванията. Другарят обаче непрестанно питаше защо ще ходим до Нова Загора, след като той е тръгнал за Габрово. На доводите за пътуване до Стара Загора с автобус той отговаряше, че е решил да пътува с влак и ще гони Шумен.
А пък уж беше за Габрово. Имаше и други хубави неща – автобусът обиколи почти всички селца в Старозагорско, за да разберем вероятно, че няма почти никаква жива душа в изконното българско огнище. Температурата почна да се покачва - и в буквален, и в преносен смисъл, а оня пич пак почна да обяснява за къде е тръгнал, без да си сваля скиорската шапка.
Отдавна не бях пътувал и с радост установих, че отечеството си е същото - кротко, мило, пасторално. Ремонтите вървят по цяла година, никой не знае нито кога ще пристигнем, нито кога ще тръгнем, а някои явно се пускаха по бобслея на съдбата и пътуваха за разтуха.
На връщане също беше доста вълнуващо и когато в мрака попаднахме на ямболската гара, не ми се прибираше в къщи. При такива развлечения по железниците на България, всъщност децата защо  ходят на Дисниленд, а възрастните тичат да видят Бойко Борисов?...