Един съдебен  казус, след взривовете на Мараш

Административният съд в Ямбол обяви за нищожно решение на Общинския съвет в Стралджа, с което през май 2024 година общинарите за трети път се опитаха да сменят предназначението на терените на бившата складова база за боеприпаси „Стралджа – Мараш“ — мястото, където преди близо 14 години загинаха трима работници при поредица от експлозии. Решението от 19 юни, постановено от съдия Димитринка Стаматова, връща спора с десетилетна история на изходна позиция и поставя пред Общината въпроса докъде се простират правомощията й, когато опитва да попречи на собственик да възстанови унищожен обект.

Историята на един терен

Складова база „Стралджа – Мараш“ е построена законно в края на 80-те години и десетилетия наред служи за производство и съхранение на боеприпаси и взривни вещества. На 5 юни 2012 година серия от експлозии разрушава сградите — инцидент с жертви, ранени и щети на земеделски земи и жилищни постройки в радиус от над шест километра около обекта.

Собственикът на терените, дружеството „Ривърс инвест“, не се отказва от намерението си да възстанови складовете. През 2015 година подава документи за разрешение за строеж. Главният архитект на Стралджа отказва. Дружеството обжалва — и печели: съдът отменя отказа, преписката се връща за ново разглеждане, архитектът отказва отново, делото продължава. През 2020 година Върховният административен съд обявява втория отказ на архитекта за нищожен.

Междувременно, през 2018 година, Стралджа приема нов Общ устройствен план, в който терените на бившата база остават с предимно производствено предназначение — статут, който не пречи по принцип на собственика да кандидатства за възстановяване на сградите.

Три опита да се промени предназначението на земята

Тук в историята влиза инициативен комитет на жителите на общината. През февруари 2021 година той внася предложение до кмета за промяна на устройствения план така, че терените на бившата база вече да не могат да се ползват за складова дейност. Аргументите са познати на всеки, който живее в района: близостта на обекта до газопреносна инфраструктура, до водохранилище за питейна вода, до главния път София – Бургас и до населени места. Общинският съвет приема предложението с Решение № 203 от 25 февруари 2021 година, а през април същата година — с Решение № 229 — го коригира.

„Ривърс инвест“ обжалва и двете решения. През 2023 година Административният съд в Ямбол ги отменя — констатира липсващо задължително задание за изменението на плана и отсъствие на законово основание за самата промяна. Решението е потвърдено от Върховния административен съд в началото на 2024 година и влиза в сила.

Това не слага край на опита. На 30 май 2024 година — броени месеци след окончателната отмяна — Общинският съвет приема ново решение, №89, с практически идентично съдържание: отново предлага терените на базата (вече разширени с трети съседен имот) да преминат от „складови и производствени функции“ в „специализирана високотехнологична производствена зона и производство на зелена енергия“. Точно това трето решение е предмет на настоящото дело.

Аргументите на страните

„Ривърс инвест“ застава на категорична позиция: новото решение е опит да се заобиколи влязлото в сила съдебно решение от 2023 година. Дружеството посочва, че мотивите зад третото решение се основават на същите факти, които съдът вече е счел за недостатъчни — нищо ново не се е случило междувременно, освен че Общината е добавила още един имот в обхвата на промяната. Освен процесуални пороци, жалбата изтъква и по-остър упрек: че целта на администрацията не е устройствена, а да попречи на дружеството да упражни правата си, признати му с предходни влезли в сила съдебни решения, задължаващи главния архитект да се произнесе по исканията му за строеж.

Общинският съвет, представляван в процеса, защитава решението си като законосъобразно и иска жалбата да бъде отхвърлена. В заседанието Министерството на земеделието и горите, привлечено като заинтересована страна заради собствеността си върху част от терените, формално застава зад същата позиция — чрез главния юрисконсулт оспорва жалбата като неоснователна.

Документите по делото обаче говорят друго. Два от трите засегнати имота се оказват държавна горска територия, а не обикновена общинска или частна земя. Писмо на заместник-министъра на земеделието и храните от януари 2025 година потвърждава точно това, а директорът на Югоизточното държавно предприятие в Сливен — институцията, която реално стопанисва горските територии — излиза със становище, с което изрично не съгласува проекта на Общината за изменение на устройствения план по отношение на този имот. С други думи, докато в съдебната зала представителят на министерството говори в защита на решението на Общинския съвет, собствената горска структура на същото министерство му е отказала зелена светлина на хартия.

Какво приема съдът

Съдията тръгва от формален, но значим въпрос: представлява ли решение за допускане на промяна в устройствения план административен акт, който може да се обжалва сам по себе си — преди да е изготвено и одобрено самото изменение. Отговорът е да: решението поставя имота под режим на ограничение и пряко засяга правото на собственост на притежателя му, така че подлежи на самостоятелен съдебен контрол.

По същество съдът съпоставя новото решение с двете предходни, отменени през 2023 година, и намира практическо съвпадение — едни и същи фактически основания, изложени в докладната записка на кмета и в заданието към решението, без посочване на каквото и да е ново обстоятелство. Съдебно-техническата експертиза по делото потвърждава, че действащият устройствен план от 2018 година е напълно функционален и не са настъпили обективни промени, налагащи изменение на зоната. Единствената разлика спрямо отменените решения е добавянето на трети имот в обхвата — ход, който съдът тълкува не като ново основание, а като опит за разширяване на обхвата на вече отхвърлена идея.

Изводът на съда е категоричен: административен орган не може да приема решение, идентично по предмет и цел с акт, който съд вече е отменил с влязло в сила решение, без да се позове на действително ново фактическо основание. Правене на това представлява нарушение на принципа на правовата държава и на задължителната сила на съдебните решения за административните органи. Поради тази причина съдът не просто отменя новото решение на Общинския съвет, а го обявява за нищожно — по-тежка правна последица, която означава, че актът никога не е породил правно действие.

В мотивите си съдът отбелязва и един вътрешно противоречив момент в позицията на самата Община. Докладната записка, с която кметът обосновава третото решение, сочи, че целта на промяната е да отвори терените за инвеститори във фотоволтаична енергия — и изтъква, че самото дружество „Ривърс инвест“ вече е заявило именно такова намерение още през 2022 година, искайки разрешение за изграждане на малка фотоволтаична централа върху един от имотите по реда на чл. 150 от Закона за устройство на територията. Тази процедура обаче все още е висяща и не е приключила. Съдът приема, че точно затова Общината няма основание да налага принудителна промяна на устройствения статут на терена, докато искането на собственика за същата цел чака своя ход — щом плановата промяна евентуално настъпи, тя сама по себе си би наложила промяна и в обхвата на вече стартираната процедура на собственика, което представлява допълнителен аргумент против самоволната намеса на Общинския съвет.

Резултат

Решение № 89 от 30 май 2024 година на Общинския съвет в Стралджа е обявено за нищожно. Общината е осъдена да заплати на „Ривърс инвест“ разноски в размер на 792,50 евро, както и 291,34 евро на Административния съд в Ямбол за разходите по съдебно-техническата експертиза.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок.

Поглед назад: три кръга, един и същ изход

Погледнат в цялост, казусът минава през три последователни опита на Общинския съвет да промени статута на терените — през 2021 година два пъти, и отново през 2024 година. Във всеки от тях отправна точка е едно и също искане, подкрепено от подписка на жители на общината и от паметта за трагедията от 2012 година. И във всеки от трите случая резултатът е същият: съдът установява, че решението на представителния орган навлиза в територия, защитена от закона — правото на собственост върху имот, върху който вече тече законна процедура и за който собственикът разполага с признати от съда права. Доброволната воля на мнозинството, изразена чрез общинско решение, не може сама по себе си да отнеме или ограничи това право, ако не се основава на ново и доказано обективно обстоятелство. Именно тази граница — между легитимна обществена воля и закона, който поставя предели на нейното прилагане спрямо вече защитени права — е и това, което настоящото дело показва най-ясно.

 

Бел. Яс “…the will of your class made into a law for all…”
— K. Marx, F. Engels