Роза Боянова е българска поетеса и литературна деятелка, родена на 6 март 1953 г. в село Раброво, Видинско. Завършила е Българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Тя е създател на първото литературно студио за работа с деца в областта на изящната словесност „Камбанка“ в Шумен през 1979 г., което става творческа лаборатория за развитие на детски литературни таланти. От 1989 г. живее и работи в Бургас, където ръководи литературното студио „Митични птици“ към читалище „Любен Каравелов“.wikipedia+1​

Роза Боянова е автор на множество поетични книги, сред които „Жадна вода“ (1984), „Биография на чувствата“ (1990), „Метафори“ (1996), „Мастилена аура“ (1999), „Стихоприношения“ (2003), „Далечен диптих“ (2006), „Обратна гравитация“ (2018) и други. Тя е и съставител на около 40 книги с творби на деца от цялата страна. Нейните стихове са превеждани на множество езици, включително руски, македонски, френски, английски и румънски.meridian27+1​

Сред отличията й са Националната награда за дебют „Владимир Башев“ (1984) за книгата „Жадна вода“ и Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ (2007). Тя е заместник-председател на дружество „Български писател“ в Бургас и председател на „Бургаска писателска общност“.wikipedia+1​

Основна нейна публикация в областта на детската литература е книгата „Литературни игри с децата“ (1988), издържана с проф. Красимир Кунчев, която разглежда психологията на творческия процес при децата литературни творци и служи като методическо помагало за учители.meridian27+1​

Накратко, Роза Боянова е забележителна фигура в българската литература с принос в поезията, детската литература и развитието на младите таланти. Тя продължава активната си литературна и педагогическа дейност в Бургас.wikipedia+1

БЕЗСРАМЕН ДЪЖД –

и кривокрак, и сводник –

подгонва няколко басмени рокли

и ги изпира, и простира на площада,

и се смее.

Нахлуват в твоя дом жените

спасение да дирят.

–           Къде са ти чашите?

–           Виното ти къде е?

Изправени като наздравици стоят

и благославят жаждата,

и мокри в утоляване притихват.

Димят душите им,

пресъхнали

за обич…

ТРИ СОФИЙСКИ МЕТАФОРИ

АНТИЧНА СЕРДИКА

Античен хлад във долната земя,

където хилядолетията връщат

смисъла обратно – съвсем в началото

и го оставят там –

неразбираем за днешните свидетели на руини

от някакво величие отминало –

и безвъзвратно, и  необяснимо.

Защото смисълът е със криле поизтънели днес, покрити

с непривикнал към летене прах,

прах неоплождащ, стрит от ери, хора и забрава…

Какво ли ще оставим на горната земя?

ПРЕД АПОЛОН-ЛЕЧИТЕЛЯ

Пред Аполон-лечителя безмълвно постояхме.

В нозете му вода гореща пиха

ранени гълъбици

и оцелели отлетяха.

Прибрахме всички здрави думи

в речници и куфари,

лицата си умихме,

пихме и ние от чешмите.

И всеки нещичко си пожела –

водата да отмие лошото,

откраднатото да се върне,

благословията изгубена

отново да е на челото

и смисълът да си намери

основанията.

Да ни налее вино Тодора,

да вдигнат песенна наздравица

Иван и Петър.

Когато дойде Аполон до масата ни –

да му почетем

как се сдобихме със парченце вечност,

с няколко секунди днес

и мъничко безвремие от утре.

ПРЕД ХРАМ „СВ. СОФИЯ“

Живея няколко живота едновременно.

И твоя, любими.

Сега, когато вече сам не можеш да го носиш,

сега, когато ти тежи глухарчето. И само

покоят те прави щастлив.

Живея няколко живота едновременно.

И този на поезията – също.

Тя вече няма право да мълчи. А само

мълчанието я прави щастлива.

Живея няколко живота едновременно,

докато моят се изнизва от иглата,

с която го пришивам към деня си –

конец поизтънял без възелче накрая.

И все по-малък е животът ми…

И скоро ще си лапне

палеца.

​