Песен за Буревестника
Максим Горки

Над белеещата пустош на морето вятър облаците гони. Между облаците и морето Буревестник горд се носи: черна мълния напомня.

Ту с крило допрял вълните, ту към облаците стрелнат, той крещи, а облаците радост в дръзкия му вик дочуват.

Туй е жаждата за буря! Мощен гняв, пламтяща страст и воля за победа чуват облаците във вика на тази птица.

А пък чайките пред буря стенат и се мятат над морето, сякаш искат на самото дъно своя страх от бурята да скрият.

И гмурците морски[1] стенат. Недостъпен е за тях вкусът на битката житейска: всяка гръмотевица ги плаши.

Също и пингвинът, плах и глупав, крие тлъстото си тяло сред скалите… И единствен Буревестникът кръжи свободно, гордо, смело над морето белопенно.

Все по-мрачно, все по-ниско облаците тегнат, а вълните се надигат, пеят и нагоре, към гърма, се устремяват.

Гръм гърми. Кипят вълните гневни, искат с вятъра да спорят. Ала той ги е прегърнал здраво и с размах и дива злоба ги захвърля връз скалите, чак додето в прах и пръски се превърнат изумрудните грамади.

Все така крещейки, Буревестникът се носи: черна мълния напомня. Облаците той като стрела пронизва и с крило разсича кипналата пяна на вълните.

Той се носи като горд, чер демон, демон на прииждащата буря, и се смее, и ридае… Смее се на облаците, от възторг ридае!

В яростта на мълниите немощ чувства този демон вечно буден. И уверен е, че няма облаци да скрият слънцето. Не, няма!

Вятърът вие… Гръм отеква…

Облаците с пламък син припламват, а морето мълнии улавя и гаси ги в свойта бездна. Като змии огнени следите им се вият и изчезват във вълните.

— Скоро бурята ще гръмне!…

Туй го сякаш изкрещява гордият, смел Буревестник, който посред мълнии се носи над морето разярено. Той е на победата пророкът:

— Нека бурята по-силно гръмне!

ПЕСНЯ О БУРЕВЕСТНИКЕ
Над седой равниной моря ветер тучи собирает. Между тучами и морем гордо реет Буревестник, черной молнии подобный.
То крылом волны касаясь, то стрелой взмывая к тучам, он кричит, и — тучи слышат радость в смелом крике птицы.
В этом крике — жажда бури! Силу гнева, пламя страсти и уверенность в победе слышат тучи в этом крике.
Чайки стонут перед бурей, — стонут, мечутся над морем и на дно его готовы спрятать ужас свой пред бурей.
И гагары тоже стонут, — им, гагарам, недоступно наслажденье битвой жизни: гром ударов их пугает.
Глупый пингвин робко прячет тело жирное в утесах... Только гордый Буревестник реет смело и свободно над седым от пены морем!
Всё мрачней и ниже тучи опускаются над морем, и поют, и рвутся волны к высоте навстречу грому.
Гром грохочет. В пене гнева стонут волны, с ветром споря. Вот охватывает ветер стаи волн объятьем крепким и бросает их с размаху в дикой злобе на утесы, разбивая в пыль и брызги изумрудные громады.
Буревестник с криком реет, черной молнии подобный, как стрела пронзает тучи, пену волн крылом срывает.
Вот он носится, как демон, — гордый, черный демон бури, — и смеется, и рыдает... Он над тучами смеется, он от радости рыдает!
В гневе грома, — чуткий демон, — он давно усталость слышит, он уверен, что не скроют тучи солнца, — нет, не скроют!
Ветер воет... Гром грохочет...
Синим пламенем пылают стаи туч над бездной моря. Море ловит стрелы молний и в своей пучине гасит. Точно огненные змеи, вьются в море, исчезая, отраженья этих молний.
— Буря! Скоро грянет буря!
Это смелый Буревестник гордо реет между молний над ревущим гневно морем; то кричит пророк победы:
— Пусть сильнее грянет буря!..