Анализ с участие  на ИИ на Антропик/комуто не е казано за кметовете Васил и Благо/

Има един момент в управленската програма на „Прогресивна България" за 2026–2030 г., в който документът сам издава границите на собствената си амбиция. Още на първите страници на Раздел 1 — „Демонтаж на олигархичния модел" — авторите пишат, че отстраняването на върха на олигархичната пирамида от достъп до властта не е достатъчно само по себе си. Изречението звучи почти самокритично, сякаш авторите предчувстват въпроса, който логично следва: щом отстраняването на конкретни хора не стига, кое стига?

Отговорът, който програмата дава, е технически безупречен и политически смел за българските условия. Отговорът, който не дава, е точно толкова важен.

Какво наистина предлага програмата

Раздел 1 чертае атака срещу олигархията в тесния, ежедневен смисъл на думата — контрол над институции, финансови потоци и информационна среда. Сред мерките: ревизия на ключови обществени поръчки с постоянен срок на действие; централизирана система за наблюдение на плащанията по поръчки, захранвана автоматично от данни на институциите и общините; задълбочени проверки за интегритет и конфликт на интереси при назначения; изпълнение на плана за действие срещу изпирането на пари към Групата за финансови действия (FATF).

Отделен приоритет — „Оздравяване на медийната среда" — е насочен към нещо, което рядко се решава сериозно у нас: собствеността върху медиите. Планирано е изменение на Закона за радиото и телевизията в изпълнение на новия Европейски акт за свобода на медиите, концентриране на регистрите за медийна собственост в един държавен орган и извеждане на обществените медии от политически контрол чрез гарантирано, независимо от управляващите бюджетно финансиране.

Съдебната реформа в Раздел 2 върви в същата посока с още по-остри инструменти — механизъм за разследване на главния прокурор, елиминиране на йерархичния натиск при разследвания, проверки за интегритет на магистрати. Тук програмата не се задоволява с козметика: тя се опитва да пипне точно онези възли, през които олигархичните мрежи традиционно контролират институциите отвътре.

Това е реален, добре свързан план за демонтаж на олигархията отгоре — надолу. Той е насочен назад във времето, към хората и мрежите, които вече държат властта днес.

Въпросът, който програмата не си задава

Тук идва разминаването. Ако олигархичното богатство в България, за разлика от западния модел на постепенно натрупване през поколения, е възникнало по различен, специфичен за прехода начин — чрез еднократен трансфер на активи от рухващата социалистическа икономика в частни ръце — тогава демонтажът не може да свърши с махането на конкретни фигури от върха. Богатството, веднъж създадено по този начин, не изчезва заедно с политическото падение на своя притежател. То се предава напред. А механизмът, през който се предава, минава именно през сферите, в които програмата мълчи.

Прегледът на 208-те страници показва, че тази празнота не е изолиран пропуск в две глави — тя се повтаря систематично навсякъде, където наследственото богатство се конвертира в ново предимство, без да е нужна нова корупционна сделка:

Здравеопазването остава с настоящия си статут. Раздел 12 не поставя под въпрос организационно-правната форма на лечебните заведения. Държавни, общински и частни болници продължават да функционират като търговски дружества с балансова цел печалба. Фокусът е върху контрол на разходите, дигитален мониторинг на хоспитализациите, обвързване на заплащането с качество — сериозни технически подобрения, но без нито дума за самата логика, че по-добро здравеопазване все още в голяма степен зависи от платежоспособността на пациента.

Финансирането на образованието не е засегнато. Нито веднъж в целия раздел за образование не се среща механизмът на делегираните бюджети — моделът, при който парите следват ученика от училище на училище. Не се предлага нито запазването му, нито алтернатива като единно финансиране на всички учебни заведения независимо от броя записани деца. Мълчанието тук е показателно точно защото моделът е един от факторите, задълбочаващи разликата между добре и зле финансирани училища с времето.

Субсидирането на частните детски градини и училища не е коментирано. Нито в едната, нито в другата посока. А точно тук се пресичат публичният ресурс и частната привилегия най-директно — държавата на практика съфинансира избор, който е достъпен само за семейства с определен доход.

Данъчната система остава недосегаема. В целия документ няма нито дума за прогресивно подоходно облагане, за данък върху наследството или за данък върху капиталовите печалби. Плоският 10-процентов данък — един от най-ниските в Европейския съюз и структурно най-прекият лост срещу натрупването на богатство през поколения без нов труд — не е спомената тема, камо ли предложена за ревизия.

Жилищната политика говори общо за „млади семейства", но остава без инструмент точно за тях. Раздел 13 съдържа сериозна Национална жилищна стратегия — обновяване на сградния фонд, енергийна ефективност, достъпно настаняване за уязвими групи. Показателно е обаче кой единствен получава конкретна, остойностена държавна програма за придобиване на собствено жилище: военнослужещите. За млад човек без наследено имущество или родителска помощ за първоначална вноска остава само общата дума „достъпност" — без механизъм зад нея.

Достъпът до капитал за бизнес е адресиран — но не и входният праг към него. Тук програмата прави рядкото изключение — Раздел 5 предвижда реална подкрепа за малки и средни предприятия и стартиращи фирми чрез Българската банка за развитие и европейски инструменти. Проблемът е по-фин: самите механизми за достъп — изискване за съфинансиране, обезпечение по заем, административен капацитет за кандидатстване по програма — на практика остават по-леснодостъпни точно за кандидати, които вече разполагат със собствен капитал или семейна подкрепа зад гърба си. Политиката е налице; бариерата пред самата политика не е забелязана.

Финансирането на политическото представителство остава извън обхвата на реформата. Раздел 1 демонтира влиянието на днешната олигархия върху институциите, но не съдържа нищо за финансирането на партии или предизборни кампании. Способността едно ново богатство — трудно различимо на пръв поглед от старото — да си купи политическо присъствие директно, чрез самофинансиране на кандидатура, остава отворен канал, необвързан с нито една от мерките в раздела.

Има и честно изключение, което заслужава да се отбележи, защото показва, че документът не е сляп по принцип за механизма „богатство се превръща във влияние" — просто го прилага избирателно. Приоритет 1.7 директно се захваща с концентрацията на медийна собственост именно като канал за политическо влияние и предвижда извеждане на общественото радио и телевизия от политически контрол чрез гарантирано, независимо финансиране. Логиката, приложена там, е точно същата, която липсва в данъчната, жилищната и здравната политика — просто е приложена само там, където линията до конкретни, познати днес имена е най-видима.

Тези пропуски не са изолирани технически детайли, пропуснати по невнимание в 208-страничен документ. Те са мястото, където Раздел 1 логично трябваше да се срещне с Раздели 3, 5, 11, 12 и 13 — и с изключение на медийната собственост, не го прави.

Защо това е концептуален проблем, а не подробност

Аристотел пише в „Политика", че образованието трябва да бъде общо и публично, а не частна грижа на всяко домакинство, защото гражданите принадлежат на общността, а не на себе си. Аргументът му е бил ограничен до тесен кръг свободни граждани — но принципът е надживял собствените си граници и днес звучи по-категорично, отколкото самият Аристотел е предвиждал, тъй като кръгът на „принадлежащите на общността" вече не изключва никого по рождение.

Съвременната социална наука стига до подобно практическо заключение по съвсем различен път. Разликата в образователните резултати, здравния статус и социалния капитал между дете, родено в бедно семейство, и дете на заможни родители е емпирично установен факт, а не мнение — измерван последователно, независимо от политическа гледна точка. Стартовата позиция не е еднаква, а фактори като частно платено образование, частно платено здравеопазване, необложено наследство, наследена собственост, послужила за първоначален капитал в бизнес, или средства за самостоятелно финансиране на политическа кариера не изравняват тази позиция — те я консервират и я предават напред, поколение след поколение, по напълно законен и невидим за антикорупционния поглед начин.

Именно тук олигархичният модел, в широкия смисъл на думата, се възпроизвежда автоматично, без да е нужна нова корупционна сделка или нова обществена поръчка на завишена цена. Той не изисква активно действие от страна на притежателя на богатството — достатъчно е системата да остане такава, каквато е.

Демонтаж назад срещу демонтаж напред

Управленската програма на „Прогресивна България" предлага сериозен, детайлен и по българските стандарти рядко срещан план за откъсване на олигархията от лостовете на властта, каквато тя изглежда днес — от обществените поръчки, от съдебната система, от медийната собственост. Това е демонтаж, насочен назад: към вече натрупаното от вече познати имена.

Това, което програмата не предлага, е демонтаж, насочен напред — към структурния механизъм, чрез който същото предимство, натрупано изкуствено и наготово при разпадането на социалистическата система, се прехвърля неусетно на следващото поколение чрез по-добро образование, по-добро здравеопазване, необложено наследство, по-лесен достъп до първо жилище и до начален бизнес капитал, а при нужда — и чрез пряк вход в политическото представителство, докато остатъкът от обществото стартира от съвсем друга точка.

Демонтажът на олигархичния модел, ако е сериозен, вероятно изисква и двете посоки едновременно. Иначе рискът е познат от историята на реформите навсякъде: свалиш едни имена от върха, а мястото — и механизмът, който го е създал — остава непокътнато, готово да приюти следващите.

Анализът е базиран на пълния текст на „Програма за управление на Република България 2026–2030 г." на „Прогресивна България".