Есента на 1989 година бе топла есен, досущ като тази, и изпълнена с някакво очакване, досущ както е в тези слънчеви дни на циганското лято, когато отново витае някаква надежда. Напразни се оказаха, трябва с горест да констатираме, тогавашните надежди на едно разочаровано сега мнозинство, още по-безперспективни ни се струват днешните надежди на мнозина.

Парен каша духа! - както се казва, та ние, които изживяхме напразните, но искрени, тогавашни възторзи, имаме едно на ум, като гледаме днешните възторзи на „ранобудните студенти”. Няма как другояче да е, щом знаем прекрасно, че едно мислехме, а друго се случи, че очаквахме бленуваното светло бъдеще, а получихме невиждана и неподозирана мизерия. Вечните политически оптимисти, неуморимите тарикати, опорочили нещастната, домашна политика, която са превърнали в поминък, разбира се, ще ми възразят.

И ще ревнат, в нестроен хор, но натрапчиво повтаряйки, че са извършили същинско чудо, като са ни дарили цивилизация, като са ни отвели в друг свят, по-добър от нашия. И ще са прави, вероятно, ако норма за цивилизованост е вливането ни в Европейския съюз и НАТО, ако бленуваната евроинтеграция е тъждествена на светлото бъдеще. Да, ама не! –както обичаше да повтаря едно бивше ченге, което незнайно как и незнайно защо, се превърна в символ на окаяната ни демокрация.

Окаяна, наистина, щом дори само в този, незначителен, да го наречем, епизод, се оглеждат сбърканите ни представи за морал и цивилизованост. Петко Бочаров и хиляди други доносници, наместо да получат заслуженото презрение, бяха обявени, макар и тихомълком, под сюрдинка, за великомъченици, за жертви на ненавистния комунизъм. И никой, ама никой, не се замисли, че жертвите, истинските жертви на комунистическите безчинства, без тези наглеци, биха били по-малко, никой не го каза, никой не го написа.

Никой не заклейми сервилните помагачи на някогашната ДС, а тъкмо наопаки, отнасяхме се към тях къде примирително, къде умилително, къде състрадателно. И се стигна до поредният велик български парадокс: те, палачите, помагачите на палачите, да се изживяват като жертви и гръмогласно да обвиняват всеки, който им припомня неудобното минало.

Красимир Велчев, например, ярък антикомунист, клеймящ вдъхновено мръсните ченгета и мръсните комунисти, оказва се, е бил и комунист, и ченге, но не току така, а защото не му позволявали, видите ли, да пътува в чужбина, да лети със самолет и прочие. А това е само един пример, невзрачен пример, бих казал, има къде-къде по-фрапиращи, направо зашеметяващи примери за днешни племенни антикомунисти, които са дечица на вчерашни пламенни комунисти. Децата не отговарят за греховете на бащите си, известно е,  но ако мислим с категориите на Библейските мъдреци ще знаем, че си остават обременени с греховете на бащите.

По-простичко казано, обременените от класово-партийния подход, възпитани комунистически родители, възпитават още по-последователни комунисти, прегърнали класово-партийния подход като желана любовница. Затова, именно, нашата нежна революция роди, наместо истински антикомунисти, странни уроди, нашенски мутанти, сини болшевики, достойни синове на бащите си, червените болшевики.

Не бих разсъждавал сега пространно, какво би се получило, ако вместо довереника на ЦК на БКП Петко Симеонов, да речем, или агента Николай, или няколкото революционерки с емблематичното име Сталинка, начцело на нежната революция стояха автентични антикомунисти. Не бих разсъждавал, но ще вметна мимоходом, че осъществената от обремененият, както се оказва, с тежко комунистическо наследство водител Иван Костов, разбойническо-мениджърска приватизация, както удачно я нарекоха, не спомогна за развитието ни. Напротив, затормози го фатално, икономически и политически, като лиши партията на промяната СДС от база, като я превърна в идеологическа, болшевишка партия.

Така и не се разбра, дали от неграмотност и некомпетентност, или заради нечовешката ни алчност, бяха провалени и реституцията, и приватизацията, но инак е ясно, че поведението на управляващите бе безотговорно и дори престъпно. И закономерно бе, очаквано бе, да получат те звучен шамар от излъгания и разгневен народ, който при всичката си обърканост, разлюби завинаги вчерашните си кумири. Завинаги, казвам, може да се твърди, със сигурност, че непоследователната, некомпетентна, корумпирана, компрадорска политика, уби надеждите на хората за свястно дясно управление. Не знам доколко е имало изобщо дясномислещи у нас, но имаше, със сигурност, много хора, които схващаха дясното управление като единствена и надеждна опозиция на всичко комунистическо.

Имаше хиляди, които вярваха, че тъкмо СДС и всяка нова сила, афиширала се като антикомунистическа, ще променят битието ни и ще ни донесат най-сетне отдавна жадувания прогрес и ще ни доближат до общочовешките ценности. Напразни надежди, както се оказа, обедняхме, наместо да забогатеем, озверихме се, наместо да възтържествува човещината, изглупяхме, наместо да поумнеем! Моралният срив бе тотален и страшен, по-страшен от политическите и икономически несгоди и разочарования, смазващ.

Лутахме се, обезумели, като ранено животно, без цел и посока, години наред, хвърляхме се от крайност в крайност, а като не вярвахме вече на партиите, търсехме личностите. И хукнахме, закономерно, като подир Месия, след Симеон-Сакс-Кобург-Гота, несхващайки очевидното, нехаейки че цар не може да управлява република, забравяйки че дори ако е изпълнен с най-добри намерения, провалът му е неизбежен.

А после обезумяхме нацяло и, като се разочаровахме от Царя на българите, се втурнахме подир гавазина му, без да се замислим, че там, където се е провалило величеството, ще се провали и този неочакван герой на деня. Напразните ни надежди, с други думи казано, избуяваха и повяхваха, безброй пъти, докато се лутаме, докато търсим и търпим званите и незвани водители. Напразните ни надежди потъваха в нищото, в черна дупка, в бездънния, нашенски преход, погребал много усилия и още повече надежди. Заради това, заради тези вчерашни и днешни безумия, надеждите от онзи паметен ден бяха по-непринудени, по-истински от днешните, по-вдъхновяващи, по-реални сякаш.

Днес, „ранобудните студенти” и „среднощните танцувачи”, може би вярват, може би наистина вярват, че ще ни върнат някак завинаги загубеното светло бъдеще. Дали са наивници, употребени от ловкия и безскрупулен, нашенски политик, или направо платени наемници, аз не знам, но инак съм сигурен, че някога, в онази топла есен, ние имахме повече основания да вярваме в бъдещето, а май се оказахме употребени…

Любомир Котев