Пръчка за храброст


Ей тия неща, дето ги правим въпреки волята си, те ни разкатават фамилията. Фамилията ми е Добрева. По мъж. Добре, не е прието у нас мъж да носи на жена си името, ама защо пуста Добрева на мен се падна? Вярно било, че между добрия и глупавия разликата е никаква и ако не вярвате, ей сега ще ви докажа.
    Доказателствата по принцип са приоритет на съпруга ми. Добрев. Цялата Н-ска околия го знае. Като кажат – Добрев, значи следователят Добрев и никой друг. Макар че, честно, веднъж се потрудих и направих справка в телефонния указател, там на Добреви има осем страници дребен шрифт, и то само за нашия град. Тя тая справка беше по повод една статия на първа в местния клюкарник, под заглавие „Един Добрев добро не видя“. Как им се обърнал езика да напишат, че, видите ли, някой си Добрев си загубил паспорта и сега немил-недраг живеел на аерогарата до издаване на нова тапия. Изгубил я на връщане от остров Ибиса, където купил скромна къщица и ходил човека да си я нагледа, пък може и някой домат да е боднал, улуците да е постегнал, оградката да е подпрял...Малко ли работа има по една къща? Ей, като се почна едно звънене, едно цъкане с език пред блока...“Добрева, ама верно ли? Брейййй, горката. Какви разправии, каква бюрокрация...Ама вий отде къща на Ибиса бе, Добрева? Гледам, твоя все под колата лежи. Нея да бяхте стегнали първо, що ли? Ама то тъй...скромни, скромни, пък ръчичките пълни. Знае ли човек, полицаите сега доста вземат, ама чак за къща на островите?“ И едни очни белтъци от съседките, и едни двусмислени погледи, една съскаща ирония, кошмар! Викам им – „Не е моя Добрев! Едно магаре ли е Марко...?“ Ама те не, та не. Дорде ги убедя...Но станалото-станало. И сега още като изнеса лете палмите на балкона, Ванчето  не пропуска да ме клъвне: „Страшна работа, гледай каква красота беееееее, личи, че са екзотика. Ибиса, леле майко!“
    Никой не ни пита как деяним. Свързваме двата края с кредити. Но пък съм горда с мъжа си. Добрев! Като идва да го награждава самият министър, каква радост! То тогава и по централните вестници за него писаха – „Хвала на полицията!“, „Интерпол ни оцени с отличен “, „Родни следователи разкриха далавера за милиони“, „Ценни артефакти задържа редови в пагони“, „Златато на България опази обикновен следовател“. И по телевизиите го даваха Митко. Орден за храброст. Не е шега работа това. И кабеларката пет пъти го извъртя в новините оня репортаж. Слава! Ееееееех, имаше и парична награда. Осемдесет лева.  Помощ си бяха. С триста зора го навих милия да иде зъб да си оправи. Заприличал беше на втасал козунак от пущината. Донадихме пари, та го лекуваха-лекуваха...Дорде накрая му писна от болки, та – зъб лииииииии? И го извади. Като е полицай,  да не е от желязо човека? То се търпи ден-два-три, ама с месеци – тц! Както и да е.
    Най-ми е мъчно, че не можем да ходим насам-натам. То не че може много да си позволим. Не, не на море чак. До село ей тъй да си идем, на нашите да помогнем. Че иначе – какво? Срам и половина! Татко иде с пощенската кола всяка сряда, тръсне една щайга буркани, торби с чушки и лук и...айде обратно. Да не изтърве авантата. Той Геле Пощата му е съсед, амаааааааааа, и той си пази службата.  Мен никой не ме е вързал в града, ама с моите четиридесет кила с мокри гащи, каква помощ на село? Освен по домакинството...Не можем да си ходим и туй-то! В месеца – веднъж. Другите съботи и недели Митко няма право да напуска града. Не са го вързали, ами службата му такава. Трябва да има оперативни работници на разположение. Почиват по предварителен запис. Дежурства, какво да се прави. Това пък от своя страна значи, че целият отдел никога, ама съвсем никога не могат да отидат някъде ей така, като колеги, всички – да разпуснат.
     Тази седмица ние сме отпускарите. И като на пук – свекърва ми има рожден ден.  Не е лоша жена тя, ама хич да го нямаше този празник – по-добре. Той и Митко не обича да си ходи при нея.  Като седне, та като се заоплаква, та като се почне едно чупене на пръсти... Всеки път се питам дали няма да й се сцепят пръстените от толкова жестикулиране: „Ама аз на една опера не остана с кого да отида. Муцето – в Гърция. Зузка – по Турция. Надка обиколи спа-центровете на цяла Европа. Само мен – мойте мииииииили дечица в Китен на заточение ме пращат! Ще си седя в София по-добре!“ И попива по една бутафорна сълза да не й се разтекат мазилата. При това хвърля такива скръбно-унищожителни погледи на Митко и на брат му, че и двамата изведнъж решават, че ще излязат за по цигара. Оставам аз изкупителна жертва -  не пуша. „Тортичката нали е диетична, че с моето здраве... Виж тези обеци не ме ли състаряват? Все пак рубините са ярки и може да ме правят бледа... Моля те, виж дали пуешкото е филе, че предния път бяхте ми взели чевено месо...“ Ей такава е моята свекрва. Покойният й съпруг й завеща куп неща – реституирани  имоти, награди, премии, публикации и международни признания. Тя – крехката и слабата женица, сега е принудена да вопие за вниманието и грижата на двамата си синове. Единият от които има неблагоразумието да стане ченге и мой мъж, а другият – след като и шестата му приятелка се оттегли след запознанство с мама, си взе багажа и - на другия край на София. Заплатата едва му стига за наем, но поне маминка  не бди. О, да не си помислите, че може да й викат „мамо“?! Не. Не може дама в разцвета на силите и красотата си да бъде майка на такива дангалаци. Обръщението към нея  е „Никол“ и никакво друго. Е, по изключение, пред по-близки приятелки, може „Ника“...Свекърва ми по паспорт е Недка, но това и аз разбрах едва миналата година. Митко ми сподели една нощ, когато в пристъп на откровения пихме кафета до четири сутринта.
    Дааааааа, рожденният ден на Никол. Шкодата е излъскана до невъзможност, извадени са парадните обувки, ризата на Митко скърца от чистота и двамата сме поръсени от маркови тестери на рекламни парфюмчета – раздаваха ги в мола преди две години като купувахме обувките. Предстоят ни стотина километра до София в нашия петнайсетгодишен таралясник. Дано ни прибере. Съмнявам се, че усмивката на моя мил е искрена, нооооооо... Този път има едно „но“. Никол явно е преживяла напор на майчински чувства, защото по телефона ни съобщи, че имала този път тя подаръци за нас.  Това „за нас“ явно не включва мен, защото подаръците са за синовете. Рибарска щека за Митко и моторджийска каска за брат му. От най-яките. За каските нищо не знам, но рибарска щека?! О, това е Ролс-ройса на риболова. Мечтата на Митко! Нали сме дунавски град, като не може да се ходи другаде, събота и неделя ние сме на реката. Я хванем нещо, я не. Рибата  пускаме, защото и двамата не я ядем. Ядат ни комарите, не спим по цели нощи. Бъбрим. Но ако някой ми отнеме тези часове, ще го убия. Реката едва мърда, мирише на вода, на звезди и на пушек. Тогава мъжът ми е друг. Следователят Добрев почива. Той е едно умно, порастнало и понякога уморено момче.
Тъкмо съм заела място и Митко е вдигнал крак да  сгъне двата си метра зад волана, нещо звъни. Така звъни само служебният.  Сигурно няма по-мразена от мен мелодия от тази на „Мисията невъзможна“. Това като го чуя нощно време, ставам и ми иде да вия, да си скубя косите и да танцувам ритуалния танц на канибалите. Така. Благоверният се напрегна, изпъна се, каза три пъти „да“ и веднъж – „идвам“. Вече започвам де се чудя да се радвам, че може да не видя милата му майчица или да скърбя по несбъднатата рибарска щека. Ника е такъв дзвер, че ще му я счупи в гърба като нищо следващия път. И това, че този път ще е най-рано след месец, въобще не предполага отмяна на екзекуцията при нейния харектер. Напротив – Митака ще бъде упоменаван при всяко соаре и матине със Зуза, Жужа, Пужа, Муца и прочие, като пример за неблагодарен и безотговорен син. Не стига, че всяка година минава с брат си на кооперативен подарък – почивка на черноморието, ами и с въдица за стотици левове на можеш го примами да прояви уважение.  
Ясна работа, Добрев заминава на дежурство, защото колегата му по график е счупил ръка, а аз поемам към автогарата, благо, че автобуси за София има на всеки час. Все някой трябва да измие петното не неприсъственост пред свекърва ми и въпреки плахото –„Ако искаш, не ходи“, поемам с храбростта на незакусил гладиатор към арената на семейния празник.
От София се прибирам никаква. С надута глава, отекла ръка и зла до безобразие. Виждам шкодичката до автобусния паркинг и геройски преглъщам сълзи, пот и обида. Рейсът бавно приближава бариерата. Охраната нарочно бавно я вдига, гледа опулено и се хили, ряпата му с ряпа! Автобусът се понамества, като грацуващ ат. Трудно взема завоя, видите ли. Вдясно по посока на движението виси една ръка, тази ръка държи  дъъъъъъъъъъъъъъълъг прът. Не знам колко дълъг, но на предния му край опира страничното огледало и има за водещ нос червено парцалче, което шофьорът предвидливо бе запасил нейде из омаслените инструменти . А отзад...Отзад този чудо –прът стърчи още един рейс място и накрая му виси керемиден мъжки чорап, който едно сополиво гаврошче измъкна от контейнерите на Централна гара и ми подари срещу бакшиш от  пет лева. След многобройните „ох“ и „ах“ на Ника, след няколко обаждания в Н-ската полиция, за да се провери дали Добрев-Младши е наистина по служба, след диетичния пир по време на криза и наподобяващ по безумие рожден ден на императрица, най-после си затръгвах. И – срам, не срам, поисках риболовната щека – подаръка за Митко. Скъпа, италианска, професионална, лъскава, бленувана, чакана. Никол изръси едно „Оу!“ и връчи дълга картонена кутия в ръцете на девер ми, който щеше да ме кара до автогарата.  Явно на мен не можеше да се има доверие, току-виж я захапя пустата въдица. Няма да описвам как крепихме на мотора кутия почти два метра. Каските въобще ги забравихме, чукам на дърво, катаджии нямаше. И отде му хрумна на девера да огледаме подаръка, не знам. Но аз също изгарях от любопитство. Не се противих. Докато чакахме автобуса, отворихме кутията и разпънахме щеката. „Ихааааааа, супер! Яяяяяяяя! Дай да видим дължината! Тя моята каска също бива, ама за това тук явно доста се е изръсила маман. Тц, тц, браво. Браво на брат ми“. И още не ни бяха привършили нечленоразделните възторзи, ето ти го и рейса. Ами сега? Как се сгъва обратно таво чудо? Така я въртяхме, иначе, събра се народ, шофьора и стюарда помагаха. Обаче заклини пушината и толкоз. Няма прибиране. Категорично отказваха да ме качат с извънгабаритния прът. Не влиза нито в багажника, нито в самия автобус. Дълго, краят му се не види. Отказваха, отказваха, ама като ревнах, кандисаха.  Двама държаха щеката, докато аз се мятах от седалка на седалка да търся център на тежестта. Трябваше да я държа, пръчката ваджишка, подала ръка през малкото прозорче на автобуса. Знаете ги малките прозорчета – над големите. Аз вися отвътре, пръта – отвън...
Митко ме прегърна през рамо, целуна ми и поехме пеш към дома. Щеката и в колата не влизаше. Не ми даде да я държа по изпробвания метод. Жал му бе за мен. Да я държи той не можеше, нали шофира. И така – поехме. Докато не чух „Мисията невъзможна“! Нямах сили дори да гъкна, камо ли да се ядосам. Трябваше да минем през Управлението Митко да напишел някакъв протокол. Или друго. Нищо, по път ни е. Двама влюбени, прегърнати, носят прът с чорап на върха и цопат към Полицията. Отказах да влизам в сградата. Навън под сенките ще е по-хладно. Хем ще пазя скъпия такъм. До тук добре. Обачеее. Както винаги има едно „обаче“ и този път то се казва „ пиш“ . Тоалетна. А де?! Отсреща е кафето, за колко ще изтичам. Пльосвам щеката напреко на площада и бегом. След минута-две...
След минута-две пред Н-ското полицейско зави жива сирена. Това бях аз. Пръчката липсваше, барабар с чорапа и парцалчето. Митака изскочи с такава бързина, че вратите на портала се развяха още няколко пъти след него напред-назад. Ревях от яд и от още много неопределени чувства. Знаех само, че ако трябва още веднъж да нося аксесоар за овчарски скок или каквото там дълго нещо от София до Н., пак ще го направя. Заради минутите край Дунава, в които Добрев ставаше Митко. Моят Митко.
От Управлението се подаде дежурният на входа.
-Господин Добрев, забравихте си телефона при мен. Скъса се да звъни.
Носеше се „Братя по оръжие“, значи беше  девер ми.
-Брат, не знам как да ти кажа, ама паднах от мотора. Каската се счупи. Не бе, на мен нищо ми няма, тя мойта глава дървена. Ама каската - менте. Не за това ти звъня. Я да си провериш въдицата, че като нищо ще те подведе, да не те дръпне някоя риба в Дунава. Като си замина жена ти, загледах, че на кутията пише „Комик“, а не „Колмик“.  Сега да не вземеш да търсиш кой е изнесъл една буква зад граница? Те тия неща вървят  внос.  И ...не се ядосвай -  струва осемдесет лева.
30.07.2012

Екатерина Тоткова