Росица Бакалова
П.П : Умишлено не написах този материал още когато се върнах, защото исках да се отдалеча от емоцията, която ме владееше миналата неделя. Вярвам, че когато човек разказва, трябва да е максимално обективен. Но пък си позволих да разкажа за двата дни в Одрин отзад напред J Във втората част ще разкажа за първия ден в града и срещата ни с турските и гръцки журналисти.
Официалният повод за двудневния ни престой в Одрин беше срещата между журналисти от България, Гърция и Турция, но по-конкретно журналисти от градове, които се намират близо до границите на трите държави. За самата среща ще разкажа в друг материал, а в този ще опиша една друга, неформална среща, която впечатли всички ни.
В неделя, 2 април,в Одрин беше слънчево, подухваше лек ветрец и след 10 сутринта, градът започна да се разбужда. Именно тогава, благодарение на Стойчо Стойчев, посетихме пазара зад МОЛ „Марги“. Бях ходила там, но само в съботите. И не знаех, че в неделя се случва нещо наглед обикновено, но в същността си изключително. И много вкусно J И много човешко, даващо чувството за общност, такова , каквато в България почти сме изгубили.
Посрещна ни Диана, тя е от онези българи, които са се преселили в Турция преди много години, но началото, основата на живота си е започнала в България и не го забравя, защото това начало в момента дава добри плодове. Образованието и манталитетът й са на един оптимистичен и демократичен човек, който правейки определени анализи, разбира, че щом може, трябва да помогне в новата си родина. За да се осъзнае какво в същност представлява неделният пазар, ще трябва да направим някои чисто исторически уточнения. За разлика от България, в която след 1944 година модерността бързо навлиза в българското село, а българската селянка още по-бързо е приобщена да работи в колектив и да получава за това пари, в турското село нещата изобщо не се развиват така. Дори и сега в турските села жените са като че ли от началото на 20 век. Работа от зори до мрак, гледане на деца, липса на високо образование, а понякога такова изобщо липса. И макар, че жените работят целодневно, те работят без пари. Садят зеленчуци, правят домашно сирене и масло, копаят градини, приготвят различни видове сладка, готвят ВЪЛШЕБНО, перат, чистят и т.н Но за това никой не им плаща. Те са домакини. Изцяло са зависими от съпрузите си, които са най-често са овчари или земеделци. Мъжете са тези, които държат парите, те решават кога и какво ще се купи. Българката трудно може да си представи подобен живот и именно затова изобщо не осъзнаваме, че имаме много, имаме права, които смятаме за даденост, имаме свободата да работим, да се образоваме, нищо, че последното хич не ни е приоритет през последните години.
Та Диана, която ни посрещна, е извоювала от общината да предостави пазара зад мол „Марги“ безплатно на тези турски жени от околните на Одрин села. Затова в неделя е пазарът на жените производители от околните села. И те, в неделя, продават своята лична домашна продукция на този пазар. И от това печелят. Те, които през голяма част от живота си,са нямали и една лира, сега печелят пари от своя труд и вече имат друго самочувствие. И мъжете им са почнали да гледат с други очи на тях. Печалбата за месец е около 800 и 1000 лири (400-500 лева), но това са пари, които те харчат за децата си, за образованието им, могат да отидат на лекар, да си купят лекарства.
Неделният пазар е магия от аромати- невероятно вкусни мекици, от онези от нашето детство, гюзлеми с каквито плънки поискаш, домашно заквасено мляко,, домашно приготвено сирене, масло, сладка от черници, от цвекло, рачел от тиква, прясно мляко, зеленчуци от градините край Одрин. И още много друго вкусотии, на които не успях да науча имената. Няма защо да ви казвам, че разликата с нашата, българска продукция е огромна. В тяхната няма палмово масло, консерванти, даже разкошният хляб, домашно печен, за който се извиваше опашка, беше приготвен не с купешка мая, а с домашен квас. Пазарът си има охрана от доброволци, който не спазва правилата, губи правото си да продава на този пазар, храните регулярно се проверяват.
Идеята на пазара е не просто, който може да готви вкусно да продава. Идеята е тези почтени селски жени да печелят с труда си пари и да имат свое достойнство и самочувствие.
За гостоприемството им е почти излишно да разказвам. Всяка от тях искаше да ни почерпи, да ни даде армаган, а жената, за чийто хляб се виеше опашка, ни умоляваше почти през сълзи, да останем, да дочакаме новата партида хляб, който още се печеше. Самите жени ни разказах различни свои истории. Една от тях, почти 80- годишна, ни обясни, че пазарът я сдобрил с мъжа й и успяла да отиде в Медина, благодарение на парите, които е спечелила тук. Втора ни се похвали, че в селото вече гледали на нея като на по-друг вид жена и че с радост ходела сега на сватби, защото имала какво да даде на младоженците. Всички жени от пазара сега събират пари, за да пратят на операция една от посестримите си. Друга една жена, която от години била с тежка депресия, ни разказа, че хвърлила хаповете и забравила докторите, откакто идва и продава на този пазар. Пазарът ги социализира, изважда ги от монотонността на селския тежък живот, те си споделят, помагат, разказват си историите, търсят съвет и подкрепя една в друга. Те са общност. От тях идват и купуват учителки, лекарки, полицайки, инженери, одрински домакини. И така те общуват, запознават се с част от редовните си клиенти, разширяват кръгозора си, общуват, откриват света.
За нас, европейците, това може и да са „дребни работи“, но бихме ги определили като дребни само ако сме загубили чисто човешката и женската си способност за съпричастност, за подкрепа, ако сме пропилели напълно и изцяло чувството да бъдем общност и да се държим един за друг.
Следва...