Детството ми не беше толкова отдавна, когато всяко трето момиченце, провокирано от блясъка на сцената и красотата на пачката с много тюл, представяше себе си като балерина, приемаща овациите на публиката. Всяко трето момченце пък се припознаваше в строгия чичко в  униформа, чиято дума е закон, и на дежурния въпрос: „Какъв искаш да станеш?“, даваше своя наивен алтруистичен отговор: „Полицай, за да залавям лошите“. Детските мечти са прекрасни, защото са резултат от красивата и идеализирана представа за професията, зад която се крият много трудности. Малкото момиченце не знае за безкрайните повторения на едно и също движение, за болките и наранените от палците крака. Малкото момченце не подозира нито за риска, нито за пропуснатите рождени дни и семейни празници. И по-добре, иначе блясъкът на възхищението в очите им ще изчезне и магията ще се разпадне като пролетна дъга.

Аз съм момиче, но мечтите ми се доближават до тези на малките момченца, въпреки че отдавана са излезли от романтичната си празнична опаковка. „Полицаят в мен“ – това е моята тема, това е нещото, за което мога да говоря безкрайно, докато слушащите ме един по един си намерят оправдание, за да отидат другаде. Причината е, че откакто се помня, слушам, виждам и живея живота на полицай. Аз съм дъщеря на полицай и сестра на бъдещ офицер от полицията. Това вече говори за някаква наследственост, която явно тече и в моите вени, а, както се казва: „Кръвта вода не става“.

Пораснах с историите на татко за полицейското ежедневие. От малка слушам възторжените му разкази за предизвикателствата на неговата професия. Всеки път случката ми се струваше по-интригуваща и изключителна. Като по-малкото дете в семейството вече бях приела за даденост и за нещо естествено в детския ни кът да има повече пластмасови пистолетчета и белезници, полицейски шапки и гумени палки отколкото кукли,. За добро или за зло, но често ми се налагаше аз да бъда заловения от брат ми престъпник, който се озовава с бутафорните белезници от поредния детски комплект. Тогава много исках аз да бъда героят, който наказва злото и възцарява доброто, но това така и не се случи. Пораснахме с брат ми и в последната игра така си и останах – в ролята на лошия и мечтаеща да бъда аз героят. Детското време обаче сложи своя отпечатък, стана част от мен и наивният поглед се замени с все по-осъзнатата представа за предизвикателствата на тази професия. Разказвачите станаха двама – баща ми и брат ми. Вече научавам и интересни неща и от „кухнята“ на подготовката за професията полицай. Все повече се усещам ангажирана с нея - тя наистина е не само в кръвта, но и в съзнанието ми. Явно гените на баща ми са по-силни от мамините. Не че не притежавам сръчността на майка си и не се справям добре, когато се наложи да правя декорация от различни материали. Вече обаче съм наясно със своите предпочитания и  изборът ми за професия е ясен – в семейството ни след време ще има още един полицай. Имам късмета да живея във време, когато стереотипите са преодолени – полицай не е професия само за мъже.

Хубаво е, когато човек си избира призвание или то избера него, да е наясно, както се казва, какво го чака. Аз не си правя илюзии и е разбираемо защо. Представата ми за живота на полицай не е изградена от филмите, а от реалността, от живота на семейството ми, от опита ми на дъщеря и сестра на полицаи. Филмовите интерпретации, представящи прекалена идеализация на полицая, който сам побеждава легиони от престъпници, или пък корумпираната система от най-ниските до най-високите етажи, са просто една художествена измислица, в която има истина, но не дава истинска представа за полицая. Моята представа е друга. Аз съм наясно, че това е екипна работа, че зад извършения подвиг стоят дни на обучение и тренировки, че външният „блясък“ при събития и паради е платен с отсъствието на празника на най- близките, че за да е спокойно на тържествата ни, някой е планирал прецизно как ще се случи това, че за да пътуваме спокойно и стигнем навреме, има други, грижещи се за сигурността ни. Професията полицай е трудна професия, съчетаваща в себе си много умения и изискваща много познания и качества. Полицаят трябва и да е добър психолог, и добър атлет, и добър автопилот, и добър стрелец, и  добър парамедик и да притежава още много умения от различни професии, за да бъде просто добрият полицай.

            Полицаят в мен го има – в кръвта, в мислите, в ума ми. Надявам се да го покажа и в делата си след време.

 Илияна Райчева от гр. Смолян – първа награда мконкурса по повод 139-годишнината от създаването на Министерство на вътрешните работи ОДМВР – Ямбол организира конкурс за есе на тема „Полицаят в мен!“