„Истинското приятелство се обръща към вътрешните качества на душата и е безразлично към славата и външната сила“- Василий Гросман.
Днес ще ви разкажа за приятелството, нуждата и готовността , които често неподозирано се криат в душите ни; за приятелството, което можеш да дадеш и да намериш там, където най- малко очакваш....
Ще ви разкажа една кратка история, а после ще ви накарам да се замислите над въпросите, които ще задам и ще ви оставя да мислите толкова дълго, колкото е необходимо, за да може след време сами да стигнете до зоключението, че има хора, които с делата си не търсят слава и признание....
В един малък град, носещ име с последната буква на азбуката, имаше момиче, към което Животът бе проявил своята жестокост още от момента на раждането му. Макар малка и крехка, оставена на грижите единствено на майка си и на безразличието на институциите, нашата малка героиня се бореше с времето, болестта, социалната изолация и разбира се, с жестокостта на самодостатъчните хора... И всичко би било монотонно, еднакво и скучно, ако в живота на това момиче не се бе появила малка група деца, които хората след време нарекоха „Магазин „Сладурите“.
Два кашона и една покривка, струпани на прашния площад, шепа ластички и група подрастващи, които със сръчните си ръце вплитаха ластичка след ластичка, цвят след цвят и „произвеждаха“ от сутрин до вечер гривничка след гривничка така, че щандът от два кашона и една покривка да се отрупа с „подаръци срещу дарение“.
Не оставайте с впечатление, че „магазинът“ потръгна, че хората се трупаха на опашка, за да се сдобият с най-хубавото от най-хубавите „бижута“ или, че с щедро сърце започнаха от първия ден да пускат монети в кутията за дарения.... Децата- герои на нашия разказ, „опитаха“ вкуса на недоверието, погледите на подминаващите ги хора и жлъчните коментари, но все пак добре, че някои житейски приказките имат хубав край.... Детски усмивки, сърдечни погледи, кратки или дълги разяснения и ето, че хората от този малък провинциален град разбраха, защо „сергията“ от два кашона и една покривка е магазин за надежда.
Ден след ден кутията за дарения се пълнеше с монети и банкноти, които „скочиха“ в банковата сметка на момиченцето с тъжни очи, а после, благодарение именно на това, от далечна Индия долетя лекар, който даде надежда....
Два кашона, една покривка, шепа ластички и група „сополанковци“ (като любезно ги наричаха скептиците) направиха магия и това, което жестокостта на времето, в което живеем и безразличието на институциите премълчава, получи гласност и одобрение..... Магазин „Сладурите“ помогна и не помогна..... Помогна на едно момиче и неговата майка, но не помогна за това възрастните да се замислят, че не е „работа“ на децата да даряват надежда... Или е точно работа на децата, когато умората е налегнала възрастните и те са се отказали от битката за достоен живот.
Тук е мястото да се запитаме, трябваше ли именно група деца да събират пари и да даряват надежда?! Тук е времето да се запитаме, децата на България ли трябва да са тези, които да научат възрастните как да бъдат отговорни? Тук е времето да се запитаме, къде са институциите и възрастните хора, които би трябвало да създават обществени блага, сигурност и не на последно място… да даряват надежда?
В България има много деца, които ден след ден „опитват“ от жестокостта на времето, в което живеят.... От острието на отчаянието и безразличието. От горчилката на това да си се предал без дори да опиташ. Ежедневието ни е изпълнено с молби за надежда на деца от всякаква възраст и макар че магазин „Сладурите“ отдавна е затворен, някой друг, някъде, дарява надежда....
Тук е моментът да се замислим защо живеем във времето на „два кашона и една покривка“ , на дарителски кутии по магазините и на банкови сметки с молба за надежда? Тук е времето да се замислим в какво вярват децата с различни потребности, в какво вярват и на какво се надяват техните родители, когато гледат тъжните детски очи и защо няма възрастни, които, заемайки отговорните си постове, да виждат онова, което е видимо за всички останали?
Тук е времето да се запитаме, защо никой днес не казва “ Хайде да променим живота и времето за децата на България!“ Днес и сега е моментът някой да каже НЕ! да извика това, защото децата са тези, които биха могли, когато пораснат да променят бъдещето. Децата са тези, които във време на жестокост, безразличие, егоизъм и самодостатъчност, могат да върнат усмивката на едно малко момиче и неговата майка, но трябва да има някой, който да дари надежда и на тях самите А най-голямата надежда е, че възрастните ще се променят и няма да има нужда от спешни магазини за надежда.....
Нека върнем усмивката на лицето на всяко едно дете, защото колкото и да е жестоко времето, грейналите детски очи, звънкият, смях и тропащите по паважа крачета ще заличат безразличието и ще увлекат всички в онова прекрасно предизвикателство - приятелство, подкрепа, солидарност и загриженост, човешка съпричастност, милосърдие...и когато всичко това се случи, няма да има хора, които да кажат, че времето, в което живеят е жестоко......Защото времето сме ние и то е такова, каквито са били ние, хората.
Ния Радостинова Щерева, 15 години, гр.Ямбол, ЕГ“Васил Карагьозов“ -10 а клас
