Атанас Игнев, един от колоритните ямболлии, светла му памет, като идваше в редакцията все казваше: "Няма да я бъде тая, всеки отворил дюкян и гледа кантара и чекмеджето."
Малко по-късно кантарите взеха да намаляват, но магазините, вместо да намалеят станаха още повече.. Бай Атанас клатеше скептично глава и продължаваше да не вярва, че без производство България я чакат добри дни.
И сега, години, след като Игнев умря нелепо от пожар в къщата си, повечето ни сънародници гледат да отворят я кафене, я магазин,  и парите да почнат да се стичат като презрели круши в късна есен. Някои по десет пъти фалираха от страстта си към магазините и на единадесетия път, пак отвориха дюкян.
Всеки търси ниша в пазарната икономика, което може да се преведе и като че всеки преценява дали да стане длъжник до гроб на банките. Производството е рядка дейност и някои я считат даже за екзотична. Затова на масите ни има каргофи от Полша, домати от Турция, грозде от Аржентина.
Напоследък, пък се навъдиха китайските молове, откъдето можеш да излезеш от пети до глава с произведеното от сънародниците на Мао Дзе Дун. Само, че не той, вождът на културната революция, а Дън Сяо Пин казваше, че не е важен цветът на котката, а това дали лови мишки.
Нашите котки ги избираме по каталог. И мишките играят на воля из зимника на сбърканата държава. Вместо да се говори в Народното събрание най-вече за това какви закони да подпомогнат родния бизнес, депутатите си ограят на протести и антипротести.
А пазарът не чака, той бушува, и докато ние се натуткаме, ще ви останат само магазините с грозде от братска Аржентина.