Много е трудно да пишеш за човек, който си познавал и обичал, в минало време. Да гледаш някак отстрани живота му. Борко Ненов, напусна този свят без време. Премина през живота някак бързо, като метеор. Перото му понякога безпощадно, понякога галещо, винаги беше точно, когато безмилостно описваше грешките или успехите, които съпътстват делника на един град.
Въпреки безспорния си голям талант, Борко Ненов не се набиваше на очи. Не присъстваше на приемите, не се отъркваше във властта. Той предпочиташе по един само негов начин да присъства без да се натрапва. Беше част от една културна бохема, която се опитваше да съхрани културата на Ямбол. Някак незабележим посещаваше изложбите и на пръв поглед стоеше в страни, но по-късно в редовете, които пишеше, изливаше цялата си любов към изкуството и ставаше ясно, че всъщност нищо не е пропуснал. Понякога налагаше своите симпатии и антипатии, но пак някак ненатрапчиво, не се опитваше да подчини читателите си. А те му бяха верни. С удоволствие четяха всеки негов текст, независимо дали беше за част от културния, спортния или миналия живот на Ямбол – градът, който той безспорно обичаше. Книгите му ще пазят спомена за него, защото в разказите му се усещат неговите духовни търсения, неговият лъкатушещ житейски път и в много отношения те са автобиографични. А изследванията му за стария Ямбол с цялата носталгия, събрана в книгите, са нещо, което ще бъде необходимо още дълги години.
Може би най-точно е да кажем, че често Борко Ненов живееше по-скоро в миналото отколкото в бъдещето. Той беше един от последните, останали от този вид хора, които са по-близо до рицарите, отколкото до днешния свят. Прекалено културен, твърде възпитан и много галантен той пръскаше около себе си ореола на един друг свят. Свят, в който хората се обичат и има повече любов, отколкото злоба. Може би не си давахме сметка, колко е трудно за него като фин и нежен човек да се адаптира към този живот. Да се опита дори да стане част от него. Може би трябва да търсим причините за решенията му в невъзможността му да бъде част от овълчения живот, в който живеем.
В спомените ми той винаги ще остане такъв фин, някак измъчен с неподражаемо чувство за хумор. С нещо спотаено бунтарско в сърцето му, което всеки момент може да избухне и да покаже един друг Борко. Много борбен, много лют и много по-безпощаден. Но това не се случваше, вродената му изящност и култура винаги вземаше въх над бурята, която сигурна съм е бушувала в душата му. И със затварянето в себе си, с откъсването от света около него, той отново потегляше по онзи свой мисловен , криволичещ път, който беше част от него. Откъсваше се от нас и кротко пиеше виното си. Връщаше се към спомените и поезията, която толкова обичаше. Опитваше се да пресътвори красотата в думи и да ни помогне да се докоснем до нея. Разказваше за невероятните си студентски години в Пловдив, с толкова хумор и радост от живота, че ние сякаш ставахме част от кривите уличките на стария Пловдив, от студентските кръчми, от живота на пловдивската бохема. Участвахме заедно с него и лудите глави, в краденето на булка и от онзи свят, в който ни пренасяше с разказите си, които понякога звучаха като приказки. Караше ни да мечтаем, да искаме да бъдем свободни, какъвто той по някакъв начин беше. Може би дълбоко в себе си, не очебийно, но със сигурност неговият интелект и изящна душа му даваха шанса, до който се бяха докосвали малцина – да бъде себе си. Да си позволи понякога да бъде безпощаден без да се съобразява с никой, да бичува света, който даваше твърде малко на хора като него. Да се бори за повече справедливост и да се опитва да търси правдата.
Каквото и да кажем за Борко Ненов ще бъде малко и някак недостатъчно. Сигурно е само едно, без него Ямбол няма да е същият. Може би сега в болката не осъзнаваме липсата му, но след ден или месец тя ще напомни за себе си. Ще напомни, когато разтворим вестниците или Facebook, когато случайно видим някоя от книгите. Ще разберем, че един от най-чистите и духовни хора на Ямбол вече го няма. Че няма да го видим да върви бавно по „Раковски”, че няма да го чуем да разказва за миналото, че няма да видим усмивката му, когато отпива от виното си, в някоя от малките кръчмички. Може би тогава ще разберем, че сме ограбени, защото един от хората, които се прекланяха пред прекрасното, не е сред нас. Че вече няма кой да ни разказва с изящния си стил за стария Ямбол и ще бъдем самотни….
Кети Котева
