получено от Росица Бакалова
"Ямбол чете" ще започнем с ямболията Борислав Ненов и новата му книга. Борислав ще чете за публиката на 24 октомври.
Начален час: 18:00 ч.
Синият салон на Читалище СЪГЛАСИЕ
в Култ. афиш е объркано - всички срещи ЯМБОЛ ЧЕТЕ ПРЕЗ СЕДМИЦАТА СА ОТ 18 Ч.

Нови страници за стария Ямбол” пое към читателите

Има книги, които се пишат не просто  бавно, а много бавно. Не заради липсата на сюжет или на герои, а поради документалната им същност, която ги прави изключително трудоемки. Ровенето в архивите мнозина считат за хамалогия, други го определят за увлекателно занимание, откриващо нови, често и неочаквани, страници от битието на даден град, на определен регион.
И хамалогията, и увлечението са били спътници през годините на Борислав Ненов, за да стигне до четвъртата си книга, излязла от печат пред броени дни, и носеща заглавието „Нови страници за стария Ямбол” . Дали има още какво да се каже за някогашния Ямбол ще преценят най-добре читателите на тази книга-хроники. А тя е хроника на оня град край Тунджа от първите десетилетия на миналия век, до смяната на властта, дошла чрез преврата на Отечествения фронт, както и гмуркане в протоколите на Народния съд в Ямбол, с което Ненов се е опитал да даде по-релефно хората от тези зловещи дни. Едните – палачи, другите – жертви, това също е било част от живота и в родния ни град.
„Нови страници за стария Ямбол” е композирана в няколко раздела. Кината край Тунджа през 20-те години на миналия век, колоритният и вечно близък с големите пари еврейски етнос, духовенството и миряните, страстите в  ямболските училища, ловците и рибарите, големците на града, юристите, книжарите, анархокомунистите,  войниците на Хитлер тук, Ормана преди повече от 90 години, когато местната управа налага такси дори за игра на табла и карти.
Тази тематика, тези „обекти” са описвани в някои от книгите, посветени на някогашния Ямбол, но Борислав Ненов не случайно е нарекъл своята творба „Нови страници за стария Ямбол”. Не случайно, тъй като той е пребродил огромни масиви от документи в Държавен архив в града ни, за да намери непознати факти, събития, лица, съдби. Ненов не преповтаря казваното досега за кино „Светлина”, например, той прави пунктуално проучване на запазената документация на построеното през 1925 година второ ямболско кино, нещо, което досега не бе извършено.
Така е и при текстовете, посветени на кино „Модерен театър” на братя Качулеви. Борислав Ненов е минал зад лъскавите завеси, за да покаже битката, която водят собствениците на първото кино край Тунджа само и само да останат в любимата си професия.
Документалната същност на „Нови страници за стария Ямбол” не променя типичния разчупен стил на Ненов, чрез който той прави хората и събитията край Тунджа преди десетилетия близки, интересни, завладяващи. Всичко обаче е подчинено на фактите, а тези хроники може би ще дадат тласък и на други автори да навлязат в огромните масиви от документи.
Защото историята на един град никога не е точка, тя е многоточие.

Хора и кафенета в стария Ямбол

 „В „Росна китка” бяхме Антон Бояджиев, Антон Маров и аз, и там стана въпрос, че трябва да се тури ред на всичко. И те посочиха към Никола Душков и Асен Кърджиев, които бяха на друга маса и казаха:”Сатър, сатър трябва за тях!” „Росна китка”, не е далеч от ума, е сладкарница, градът е Ямбол, годината 1944. Думите, описващи един епизод от живота край Тунджа, принадлежат на Илия Джамджиев и са изречени пред Народния съд, пред който Джамджиев, като полицейски комендант, е подсъдим.
Единият от тези, за които е било пожелано да играе сатърът, е горе, на съдийската маса- това е Никола Душков, председател на ямболския Народен съд. Заклет проповедник на левите идеи, далеч преди да излязат на дневен ред шумкарите. Душков е един от тези, надигнали яростно глас срещу бруталните действия при потушаването на стачката през 1931 година в Тъкачна фабрика „Тунджа”. Той нарича собствениците на фабриката „чифутите от Милано” (предприятието е собственост на италиански евреи), но възлов за Душков е жестокият начин, по който се подхожда към стачкуващите работници от най-голямото ямболско предприятие.Защото и Маркс е евреин…
Този същият юрист, Никола Душков, издава през същата тая 1931 г. брошурата „Философски проблеми. Спиноза и Маркс.” После сякаш изчезва от политическата сцена край Тунджа, за да го видим през януари 1945 г. начело на Народния съд.
Другият, който според подсъдимия Джамджиев, зовял за пускането на сатъра в действие, е околийският управител Антон Бояджиев. Той не е от Ямбол, а от Казанлък, идва край Тунджа по силата на назначението си, и е важна фигура в периода 1941-1944 година.
Пред Народния съд отрича да е имало подобни думи при срещата в сладкарница „Росна китка”. С днешна дата няма как да сме сигурни кой какво е рекъл преди толкова години. Но че кафенетата, ресторантите и сладкарниците са своего рода политически клубове, имаме основания да считаме.
Ямбол бил богат не само на зърно и анархисти през  20-те и 30-те години на миналия век, а и на места, в които човек можел да чопли голямата политика или пък чисто и просто да отмори, отдавайки почит на местните гозби и питиета.
На 5 април 1924 година крак повлякъл Юрдан Тапов, който на пъпа на града, отворил кафене ”Сливен”. Уж било кафене, а се точела щедро бира и, както ни обажда сам съдържателят Тапов, „за отмора от труда” имало скара за печене на закуски.
Познавайки кулинарните предпочитания през оная епоха, закуските ще да са били пастърми, луканки, суджуци,пържолки, бъбречета, дробчета - богат е бил изборът от наслади за тялото. ”Регистърът” на ресторантите и кафенетата, грижещи се за отдиха на ямболци, е доста пъстър. Хотелите „Стара” и „Нова Америка” току сменяли съдържателите си, но оставали възлови места, в които местните хора можели спокойно да поканят и дошлите от София депутати, индустриалци, хора на културата.
Към 1928 година Ямбол има 23 704 жители, три лета по-късно нещата почти не са се променили - населението е 23 738. На гастрономическия фронт ту едни имат своите силни времена, ту други - колелото на съдбата се въртяло. Дълги години запазена марка е кафене „Апел” на Артин Керпечиян, което много време е на самия площад „Кобург”, но през 1935 г. арменецът решил в съдружие да опита нещо друго и се преселил в току що построения Ловен дом, на улица „Батенберг”. Популярният Керпечиян тръгнал мощно -нова мека мебел, афиширана чистота,акуратна и изрядна прислуга.
Не било лесно - в еврейския квартал, намиращ се на по-високото, пак в близост до площада, отворил аперитив Атанас Кехайов, макар че той работел на друга писта - фини напитки-коняци, ликьори, мастики, порто, малага, наливно и в бутилки вино „Мискет”, екстра пелин. Как се връзвали ликьорите и върлата мастика, не ми е понятно, но местните си знаели, а и нали в гърдите им бучал вулкан, както се е пеело в марша на знаменития 29 ямболски пехотен полк…
Сладкарница „Росна китка” не била самотна в оня град, излъчващ мирис на мастика и на пелин. Съществувала и сладкарница „Малина”, а също и ”Арарат”, както и „Пчела” и „България”. ”Пчела” дори била възпята в куплети, с надеждата да вразуми тукашните мъже, налитащи вместо на пасти и шербети, на току що свален от скарата суджук, на който просто не можели да не хвърлят отгоре една кана черно вино. Това направил, или поне се опитал да направи - да приюти при себе си през 1931 г. съдържателят на ресторант „Нова Америка”, като привлякъл прочутия „генерален готвач бай Жеко Видев, цар на вкусните обяди и на сочните вечери на скара и на готвено”. А бай Жеко не бил сам, водел в „Нова Америка” целия си щаб, след като на него в един по-ранен етап нещо не му излезли сметките със собственото заведение.
Гостилница-бирария „Черно море” също мислела по въпроса. И атакувала, като ангажирала малък салонен оркестър. Това пак през 1931 година, за която съдържателите на „Черно море” Лесев и Кунев твърдели, че такъв оркестър изобщо липсва в Ямбол.
„Златна рибка” на Петър Панков и „Казачето” на Петър Казаков запазили спокойствие, но и те почнали по-редовно да рекламират ресторантите си. При издаването на брошурата за Минералната баня през 1936 г., „Казачето” цъфнало в книжката с цялата се прелест - юнак с калпак на главата, с рубашка, вдигнал здраво чашата с бира, на която е изписано името на ресторанта…
Много се изприказвало из тия заведения. Къде под влиянието на политическите страсти, къде под градуса на шартрьозите и бенедектините. Маса до маса, или отдалечени чак в другия ъгъл, управителят на тъкачна фабрика „Тунджа” Нисим Илел мислел, как да се измъкне от заливащата Европа нацистка вълна. Юристът Асен Кърджиев може би в такива моменти си припомнял за драматичните си разпри с офицерите от местния гарнизон, които го пребили на Бъдни вечер през 1932 година.
Тайните агенти дебнели и левите, и десните, не се знаело коя тяхна приказка кога и пред кого ще потрябва. От тях дори за час не можал да се измъкне пловдивският турски консул Исмаил Хакъ, дошъл през ноември 1936 г., за да отслужи панихида в джамията, тъй като от смъртта на баща му, Ахмед Тевфик паша, три пъти турски везир, се навършили 40 дни.
Дядото на турския консул в Пловдив, на който той е кръстен, Исмаил Хакъ паша, спасил Ямбол от опожаряване по време на Априлското въстание, а баща му се споминал на 101 години. Дядото се превърнал после в уличка в близост до Католическата църква…
Етническият състав на града в началото на 30-те години е интересен. Българите са 20 303, на второ място идвали турците - 1264, само със 151 души били назад евреите.
И арменците, намерили подслон край Тунджа от геноцида над тях в Турция, все още били много - 558, докато циганите при преброяването през 1931 г. излезли едва 275.
С малко след тях оставали руснаците - 225, ямболски въздух дишали само 67 гърци, а в графата разни народности, фигурирали всичко на всичко 33 души.
Юристът Никола Душков едва ли е сънувал, че ще дойде време, когато той ще е начело на Народния съд и вместо да се занимава с писаното от Спиноза и Маркс, ще трябва да решава кой да бъде разстрелян и кой пощаден край Тунджа.
Но се наложило…