Бялата книга за свободата на словото е черна!
Целият ми живот, кариерата ми на журналист и издател, писател и общественик, усилията ми навсякъде, при всяко начинание, са били подчинени всякога, преди всичко, на борбата за свобода на словото. Още в тоталитарната държава се мъчех да направя нещичко, каквото мога и доколкото е възможно, мъчех се да заобиколя някак непреодолимата цензура, да разкъсам железните пранги на идеологическото скудоумие. Всички ние, всеки що-годе честен журналист или писател, всеки приличен професионалист, воювахме тихомълком, без параден шум, но неотклонно, за свободата на словото, чрез прословутия Езопов език, да речем, или уповавайки се на щастливото хрумване, но и на по-дългосрочни и по-премислени проекти. Надлъгвахме се, би могло да се каже, с властта, надлъгвахме се без умора, впрягайки цялата си фантазия, със същинско вдъхновение.
И постигахме нещичко, като че ли, щом дочакахме щастливото време на Гласността и Перестройката, щом най-вече нашите усилия разбуниха плесенясалото блато и разбудиха плесенясалите мозъци. Постигнахме, накрая, и жадуваната, изстраданата и мечтана свобода на словото, която бе смисълът на живота ни и надежда за бъдещето, истинската свобода на словото, която вече бе не само наше оръжие, но и гарант на демокрацията…
Помня това най-благодатно време, запомнил съм илюзиите си на интелектуалец, който наивно вярва, че написаното в книгите от великите умове на човечеството, непременно ще се претвори в живота. Вярвах, наистина вярвах, че времето е мое, а не на скандиращите по митингите новите лозунги, които бяха като старите лозунги, вярвах, защото знаех какво искам, а те не знаеха какво правят. Аз знаех, че истинската демокрация се крепи върху Третата власт, че разделението на властите е наложително, за да гарантира демократичните свободи, като опазва законите на Първата власт и пречи на произвола на Втората власт при приложението им. Знаех и това, че Четвъртата власт, досущ като Третата власт, е гарант на демокрацията, щом е призвана да провокира общественото одобрение или недоволство, щом спомага решително за отстояването на реда и законността.
Знаех какво искам, знаех какво правя и се радвах, че се роят безброй вестници, макар да ми бяха те конкуренция, защото беше време бурно и противоречиво, защото имаше различни гледни точки и всеки търсеше трибуна, а общественото мнение преодоляваше дълголетния си, кошмарен сън. Плурализмът бе нужен, за да възтържествува демокрацията, нужно бе и гражданското общество, а медиите трябваше да стимулират обществено-политическите процеси, да сочат и на държавниците, и на народа верния път. Дочакахме, ще повторя, нашето време, дочакахме времето, в което наистина ще сме мощна, преобразователна сила, но дочакахме и страшното разочарование…
Чудя се сега защо съм вярвал в невъзможното чудо, след като виждам с очите си, че пръкналите се от нищото вестници и вестничета, бяха издавани и списвани или от ловки шарлатани, или от полуграмотни, че и напълно неграмотни хора, че така наречените нови медии, не бяха средства за масово осведомяване, а рупори на най-пошлата пропаганда. Мътната вода, самоуспокоявах се, ще изтече, всичко ще си отиде на мястото и задълго не желаех да приема, че хаосът с медиите е планиран хаос, а не продукт на обърканото, болно време. Осъзнах се все пак, бавно и мъчително, без желание, си припомнях позабравените, но универсални истини от учебника по журналистика, които не искахме – Бог знае защо! – да помним тогава. Знам, всъщност, прекрасно знам и това, а съм го знаел и тогава, разбира се, но се съпротивлявах, не исках да приема, че е опорочена в зародиш, че вече е жертвана свещената свобода на словото. Професията на журналиста бе компрометирана съвсем съзнателно, направо обезценена бе, като нахълтаха в нея малограмотните, бездарни продажници, когато пръкналите се Бог знае как и откъде издатели разчитаха на послушните и безсъвестни клакьори, а не на опазващите свободата на гражданите професионалисти. Преходът, този чудовищен и непреходен, нашенски преход, искаше скъпи жертви и свободата на словото бе една от първите ценности, които бяха тъй модифицирани, тъй обезобразени, че се превърнаха в жалка пародия на свободното слово. И тази неочаквана, нежелана уж от никого метаморфоза, повтарям, не бе случайна, а планирана, плод на пъклен заговор, който трябваше да ни отнеме и гражданските свободи, и истинската демокрация, или поне да ги ограничи и обезсили…
Случващото се, колкото и неочаквано да е наглед, беше закономерно, а не нашенска аномалия, щом предстоеше грандиозен обрат и невиждано преразпределение на държавните и обществени фондове, на собствеността изобщо.Там където има пари, много пари, обикновено има и много лъжа, нечестни игри, всякакви шарлатании и дори откровени престъпления, които се нуждаят от благовидна опаковка. И кой, ако не медиите, можеше да защити и замаскира мръсната, но тъй нужна, тъй съдбовна работа на безчислените приватизатори и ликвидатори, както им е удобно, а не както трябва. Повтаряхме налудничаво, спомням си, популярната фраза на прочут руски академик, че държавата е лош собственик, но нехаехме дали новите собственици са по-добри, а тъкмо това искаха хитреците, втурнали се да ловят риба в мътната вода. И това не е нещо ново, от нас измислено и тогава измислено, тъй шумно дискутираните днес фалшиви новини, всъщност, са стари колкото света. Може смело да се твърди, че откакто го има печатното слово, то всякога е служело за всякакви манипулации и всякога е било най-силното оръжие и на идеолозите, и на далаверараджиите.
Тиражираните смело и безсъвестно, наедро, пошли и гнусни лъжи, никога не са случайни или самоцелни, а защитават нечий икономически или политически интерес, нехаейки за истината. И това са забелязали, още в началото на миналия век, дори нашенците, издаващи вестник „Нова Македония”, под чиято глава се мъдри многозначителният надпис: ”Вярването не е задължително!” Дали ще е шегаджийско или сериозно едно такова предупреждение, дали ще е незначителен или голям вестникът, позволил си непозволената самоирония, е без значение, а важното е истината. Поруганата, за жалост, не само от незначителното емигрантско вестниче истина, а поруганата и от големите, авторитетни издания на големите, авторитетни медийни империи истина. Шумотевицата около фалшивите новини, в крайна сметка, е закъсняло признание, че всички, всякога са фабрикували удобните за властта и магнатите псевдоистини или постистини. Или, свободата на словото, оказва се, отдавна е компрометирана не само тук…
Не скривам цялата, тъй неблаговидна истина, хвърлила тежка сянка върху свободата на словото отдавна-отдавна, не тук и не сега, за да е ясно, че не шетам на доктринерски умонастроения или провинциални комплекси. Правя го за да е ясно, безпощадно ясно, че знам, че знам прекрасно кой, как, кога и защо е жертвал свободата на словото, за да е ясно, че не е наша и не е нова тази страшна болест. И все пак, ние проиграхме свободата на словото хазартно, като най-бездарния картоиграч, обезличихме я дотолкова, че я превърнахме в карикатурната й противоположност, поругахме я тъй, както не се е случвало никога и никъде. И срамен, и страшен е печалният факт, че сме на 106 място в света, че сме последни в Европа, че са най-ненадеждни, най-пошли и най-лъжливи нашите медии, че наместо да са опора на демокрацията, минират демокрацията. Смъкнали сме се от 36 на 109 място и ако е в някаква мяра незавидно и предишното ни класиране, днешното е отчайващо, та затова казвам, че Бялата книга за свободата на словото у нас е черна. Това означава, ни повече, ни по-малко, че сме недемократична, ама крайно недемократична и чак нецивилизована държава, в която няма нито надеждни институции, нито гражданско общество. И ако държавата ни, окаяната посткомунистическа държава е неспособна да опазва гражданските свободи, то и платените клакьори, хранениците на разните НПО-та, не само не ги опазват, а ги разпиляват. Проиграната свобода на словото е и тежко наказание, и присъда за всеки от нас, неспособните да опазим свободите си псевдограждани, а това, че има и по-лошо, и по-изостанали от нас е малка утеха…