Нашият преход, за който се изляха реки от мастило, си остава и непреходен, и непонятен, въпреки похабеното мастило, или тъкмо заради него. И в конкретния случай, проблемът е не в това, че пише всеки, който може и който не може, който знае и който не знае, както винаги е било, а друг. Проблемът е, че огромната част от пишещите и говорещите, съзнателно или не, дезинформират и дезинтегрират аудиторията. Особено важен момент, най-същественият, е тъкмо дезинтеграцията, защото колкото повече са обърканите, без ясна представа за бъдещето и настоящето хора, толкова по-лесно е на шарлатаните. Другият особено важен момент тук е именно в повсеместната, ширнала се навсякъде и във всичко, шарлатания, която напразно изглежда нещо безобидно някому. Шарлатанията, може би, наистина е нещо безобидно и безопасно в цивилизованите, нормативни държави, но не и тук, където пораженията й често са фатални. Един лесен пример за това е политическата ни класа, за която е малко да се каже, че е поразена от шарлатанията, щом е очевидно, че тя по-скоро е реактор за шарлатания. Заради това именно, пишещите и говорещите за прехода, политици, политолози и прочее изчадия на това болно време, дезинформират и дезинтегрират, съзнателно или не, и без това объркания народ. Да се обяснява сега надълго и нашироко, че огромната част от нашата политическа класа се състои от нахални, нахакани, но недоучили и немислещи недомасленици е ненужна, празна работа. Всеки, който има поне малко акъл, го е схванал отдавна, та или изобщо не се заслушва в дълбокомислените понякога, но всякога неискрени, взети назаем, послания на политиците, или се замисля върху намеренията им, най-често прозрачни, в които винаги някак се оглежда простотията им. Онези там малоумници, колкото и нахални да са, колкото и упорити да са, разбира се, са безсилни, да дезинформират, манипулират и дезинтегрират мислещия човек. Животното, надарено с разум, общественото животно, още от времето на Аристотел, схваща що е държава, преход, пазар и пари, що е гражданин и знае кога и защо трябва да се възправи срещу всеки, който посяга към правата и свободите му. Манипулациите са за глупаците, готови да следват всякога поредния месия, да сервилничат пред силния човек, за да могат да безчинстват с по-слабите. Българинът, известно е, надявам се, дори на мъчно схващащите това или онова политици, често се преструва на наивен, често иска да бъде лъган, ако това ще му донесе келепир някакъв, ако и нему ще позволи да лъже подобно поведение. И не само да лъже, но и да краде, не ще и дума, да лови дълго и безнаказано риба в мътните води на безкрайния преход, досущ като тези, които си въобразяват, че само те лъжат и крадат. Безкрайният, непреходен преход, е безкраен заради това, заради всеобщата убеденост, че всеки има някаква файда от бъркотията, като не броим тук хептен захлупените, разбира се, пък били те и по-добрата, по-качествената част от българския народ. Дезинтеграцията, най-общо казано е в това, в разделението на народа и противопоставянето, когато е възможно и доколкото е възможно, на класи, гилдии, социални групи, за да се възползват тарикатите от бъркотията и евентуалния граждански сблъсък. Тарикати, в случая, са властниците, властващи или не, бивши и сегашни или утрешни властници, представители на елитите, политически, икономически или интелектуален, готови на всичко, за да богатеят на гърба на народа. Преходът, който е територия на шарлатанията, защото всичко е неясно, объркано неизкристализирало, съвършено недовършено, е най-благодатен за всякаква спекула, като се почне от пазара и се стигне до интелектуалните безобразия. И, щом е тъй, той естествено, съвсем закономерно, има своите идеолози и глашатаи, които макар номинално да принадлежат към недомаслената политическа класа, често са сред най-елитните й представители. Известни интелектуалци, преди всичко, които не са нито глупави, нито бездарни, а тъкмо напротив: компетентни, чак перфектни експерти са в една или друга област, се правят на това, което не са, за да обслужват някаква конюнктура. Откровено казано, тези и компетентни, и сладкодумни хора, сеят заблуди, съвсем съзнателно, за да спечели този или онзи, едно или друго, а и те да се облажат, покрай него. Това е обикновен цинизъм, не просто безпринципност, не и некомпетентност, макар че понякога подобни тарикати се преструват на по-некомпетентни, отколкото са, за да поприкрият някак безчинствата си. Друга популярна поза е на честния, неподкупен наивник, който си въобразява, видите ли, че пази със зъби и нокти правдата, който нехае, че ражда присмех, докато се преструва на вярващ в някоя фалшива кауза. Изкушавам се просто да спомена имената на видни политици и политолози, които съвсем неотдавна, самоотвержено, като историческата Раймонда Диен, защитаваха съвсем убедено и уж принципно провалилия се Бойко Борисов. Същите те, преди това, нееднократно при това, вече бяха защитавали, също тъй убедено и уж принципно, други провалили се каузи, но странно, дали защото е късопаметен народът, или заради друго, все намират кой да им вярва. Важното в случая е, че тъкмо те, пък и други като тях, защото са много, премного шарлатаните в шарлатанските времена, пък и много активни, правят непреходен родния преход. Ако имаме безброй гламави политици, които не знаят, общо взето, какво точно правят, имаме и такива, които се преструват на по-глупави, отколкото са, съвсем съзнателно. И те май са повече, те май са онова коварно множество, което опорочава обществения живот у нас, уж случайно, неволно, уж без да ще, но го поразява страшно, фатално и прави непреходен не само прехода. И кризата, ако се замислим, моралната криза, е непреходна, а и няма нищо общо с днешната, поразила целия свят криза! Нашата, българската, родна криза, съпътства няколко поколения българи от люлката до гроба. Разпадът на традиционните ценности, на традиционния морал, започва с разпада на задругата, без да съумеем да формираме нови ценности, без да изкристализира новият ни морал. Всеизвестно е, че ние сме силни, докато рушим, не като изграждаме, надграждаме, съграждаме! Непреходен е проходът ни и в това отношение, най-големият ни проблем, препъникамъкът, вечният препъникамък, е, като че ли, неспособността ни да се обединим около градивната идея. Ако изобщо я имаме, ако я намерим някак, защото патосът всякога и във всичко е деструктивен, защото ако сме неспособни да свършим нещо, винаги можем да развалим всичко. Шарлатанията вирее тъй добре и се е ширнала дотолкоз, заради туй, че ни е нужна, че ни е необходима, че не можем без нея. Не знам дали разбираме, доколко разбираме, че отсреща, на другия бряг са цивилизацията и нормативната държава, редът и законността, истинската демокрация, но май по-скоро не искаме да сме там. И ние, както политиците ни, се правим на това, което не сме, а най-вече на по-наивни, отколкото сме, надявайки се, че ще подведем някак някого, че ще излъжем някого, че ще дезинформираме и дезинтегрираме. Наивно е, наглед, подобно поведение и съвършено безперспективно, но да не забравяме зевзеците, които шегаджийски предупреждават, че сме съсипали Византийската и Османската империи, а по-сетне и Съветския съюз, за да дойде ред и на Европейския съюз!...