Седем икони са сложени на стената в предверието, водещо към стаята, в която Желязко Узунов приема хората.
Защо седем - не зная, може би той е имал нещо предвид, въпреки че отношенията му с църквата са особени, меко казано. Дворът е пълен с посетители, някои чакат в колите си, други са пред входа на къщата. От Варна, от Бургас, от Сливенско, от цяла Ямболска област. От момчета, които се бръснат едва от две-три години, до старици, чийто път към отвъдното може би е близък.
А може би именно те имат още много години живот, защото жените, преминат ли 65-годишна възраст, сякаш се „капсулират” и смъртта трудно ги застига.
На двора има сложени няколко големи дървени маси, за да е удобно на хората, докато чакат сеанса на Желязко Узунов да свърши. Кога ще свърши и кога точно ще дойде техният ред, всъщност никой от тях не знае. Вельо Велев, бивш кмет на село Кукорево, по пътя ми разправя, че лечителят ги викал по нещо като микрофон, но докато сме в дома му, не чувам такава „екстра”.
Мнозинството от чакащите пушат. Пушат много и нервно. Вероятно поради факта, че са дошли от ранна утрин, а не знаят ще могат ли въобще  да влязат при лечителя, или поради неизвестността, която е трудна за изтърпяване. Повечето са с лица, по които се чете, че ги води голяма мъка. Колко голяма, дали като кладенец, дълбан в селски двор, където е сушаво, не мога да преценя. Те обаче са преценили, че по лекарските кабинети не могат да им помогнат, вероятно мнозина са минали и през болничните легла.
Без изцерение, щом са тук, в двора на Желязко Узунов. Изваждането на репортерския диктофон, стъписва доста от чакащите, въпреки обяснението ми, че искам да напиша текст за лечителя и че съм дошъл с добри чувства, а не да хуля някого. Една жена отказва да говори каквото и да е, втора решава също да остане в мълчанието, но други казват по няколко думи и приказката тръгва. Жените са решително повече от мъжете. Някои идват за първи път, чули за способностите на бай Желязко от техни познати или от врачки. Има обаче и такива, които посещават лечителя за пореден път. Като Йовка Христова от Бургас, която преди 13 лета е дошла за сефте, а сега вече има двора на лечителя като „втори дом”. Тя ме намира в парка пред кметството, докато върви приказка с ямболлията Георги Диамандиев, който се оказва също „вътрешен човек”. Георги е работил като шофьор в „Овергаз”, това ми стана ясно още щом видях работното му яке. Всичко вървяло добре, до момента, в който почнало да му причернява, да става нервен, а краката отказват да го слушат. Той е в инвалидна количка и твърди, че според лекарите е напълно здрав, ала не може да стане, не може да ходи изобщо. Изследвали  го с неврологично чукче, минал и през сложни апаратури и изводът бил все този - напълно си здрав, трябва да можеш да ходиш.
Само че не ходи. Единствено като идва при бай Желязко, тогава чувства живот в краката си. Лекувал го с молитви и понякога му давал отвара от билки, с която да си полее главата. Той е един от първите за деня, на който е правен сеанс. Лицето му свети, умиротворен е и въпреки инвалидната количка си заминава зареден с енергия.
Докога ще бъде в това състояние не го питам, но той явно си знае от опит, че почувства ли се зле, само идването при Желязко Узунов ще го оправи.
След заминаването на Диамандиев, жената от Бургас сама предлага да ми разкаже своята история. В семейството и всичко се объркало - и тя, и близките и залинели, почнали проблеми в семейството, всичко отивало към разруха.
Като дойдох първия път, той ми каза да доведа цялото семейство. Доведох 12 души, такова ни е семейството, и ни прие всичките в стаята. Моли се за нас, изпадна в транс, ходи до някъде, после се върна. Нещата в семейството ни обаче се оправиха, разказва ми Йовка Христова от Бургас, която също като Георги Диамандиев сякаш е свикнала да идва при лечителя от време на време  и е от „вътрешните хора”.
Един снажен българин пуши пред дървената порта - в къщата на Желязко Узунов явно на почит е дървото, това ми прави впечатление от уредбата на двора и на дома. Пуши и разправя, че идва вече за трети път и все не може да влезе при лечителя.
„Ти всъщност за какво идваш - да разбереш нещо за болест или за предсказание?”, питам го малко нетактично, ала той не се засяга.”Изобщо не идвам за себе си, а за мои близки, които живеят в Америка. Чули за Желязко и ме помолиха да правя-да струвам, ама да стигна до стаята му и да го питам за техни работи. Едното им дете е болно, искат да разберат нещо за неговото излекуване, а питат и за другото си дете. Ама май и днес няма да стигна до него, защото стана почти 11 часа, а трябва да отивам на работа”, допълва здравенякът.
Затова  пуши много и нервно голяма част от хората – преди години, докато е била жива майката на Желязко, той приемал всеки ден. Сега е ограничил допира си до хората само в петък. От ранна заран, та докато има чакащи.
Преди няколко седмици Вельо Велев, бивш кмет на село Кукорево, с когото са набори, ме е въвел в покоите на лечителя. Близо час той ми разказва това онова от живота си- от детството си по баирите над село Раздел/Желязко е родом от там/, през откриването на дарбата му да пее народни песни, завела го до Тракийския ансамбъл. До силата му на лечител тогава почти не се докосваме, само разбирам, че четвъртък му е денят, в който се приготвя за болните, концентрира се, а в деня след сеансите - петък, бил като изцеден.”Мама тъй и не можа да свикне с идващия народ”, казва Желязко Узунов.
Тя си отишла от този свят на повече от 90 години, а и как да свикне, милата, след като тогава лечителят от Кукорево е приемал всеки ден болни хора от близо и далеч.
Когато почва да говори за своето пеене, той става изключително жив, сантиментален, изглежда този период от живота му  е особено скъп. То, всъщност, какъв период, Желязко  твърди, че народните песни са му в сърцето от детските години още.
Всички, които питам за метода му на лечение, казват, че той е чрез молитви и понякога чрез отвара от билки. Тарифа Желязко Узунов няма – ако някой има на сърце, дава по нещо, ако няма възможност, просто си тръгва. Почти всички обаче са приготвили или по някой лев или някакъв подарък. Диамандиев пък преди се е отблагодарявал с извършването на някои поддръжки по къщата.
Започва да напича, петък, 5 октомври, е поредният горещ есенен ден. Иконите в предверието са седем, стариците са пред тях, седнали на столове и чакат търпеливо реда си. Отвън младите и средното поколение все така пушат много и нервно.
Само здравенякът, на когото са поръчали от Америка да разбере нещо за своите близки го няма - явно е трябвало да тръгне за работа. И явно пак ще дойде да чака.
Колкото и да желае, надали лечителят ще може да приеме всички, дошли от ранната утрин. А утре е събота, денят, в който той е изцеден от сеансите.
Остават петъците, които не са често в календара, но болките и мъката не стихват и хората се надяват Желязко Узунов да намери цяр за тях…