Не се гаси туй що не гасне! – спомняте си, вярвам, са думи на Вазов, възторжени думи на възторжения първенец на духа, незагубил нивга вяра в народа си. Такъв човек бе патриархът на родната литература, вдъхновен и непримирим, убеден, че ще пребъдем като народ и култура. Колкото и отчайваща да е била, всякога окаяната наша действителност, не е могла да сломи вярата на духовния ни водител, на големия, безпримерния българолюбец. Иван Вазов израсна като голяма личност не само в нашата книжовност, но и в българската история изобщо, тъкмо заради несломимата си вяра и светлия оптимизъм, заради убедеността, че и ний сме дали нещо на света. Заради убедеността, че има какво още да дадем, че непременно ще дадем още на света, въпреки високомерния му, пренебрежителен поглед. И ние, може смело да се каже, като държава, като народ и нация, неведнъж удивихме света, неведнъж смаяхме свои и чужди, доброжелателите си и душманите си. Случвало се е и пак, още се случва, слава Богу, пък и ще се случва непременно и в бъдеще, да говори с възхищение или с едва прикрита завист за нас високомерният инак свят. Случвало се е, случва се и ще се случва, за да ликува духът на Патриарха, докато духовните лилипути страдат, че още я има България. Такава е тъжната истина, имало е всякога, за жалост, а сега са премного, духовни лилипути у нас, дето току ожалват Отечеството ни, незагиналото още Отечество, заради преждевременната му смърт. Някому се ще, като че ли, да я няма България, или да е немощна, никаква, ако случайно оцелее, да е жалка, нищожна, разградена и полуграмотна. Някому се ще да е слаба държавица славната някога България, империята, световната империя, цивилизовала другите, дала четмо и писмо на половин Европа. Някому се ще да не сме това, което сме, и току се напъва, периодично, да мачка българската свяст, да обезродява, да видиотчва този устойчив, слава Богу, непобедим наш народ. Не сме народ, а мърша! – провикна се горестно друг от народните ни първенци някога и бе прав да съди тежко народа си, но и му показа същият този народ, неведнъж, че ако бърка, знае кога е сбъркал, какво е сбъркал, защо е сбъркал. Дядо Славейко, сигурен съм, досущ като дядо Вазов, не напусна грешната земя с отворени очи, а си отиде спокоен, сигурен, че няма да поругаят заветите му, че ще го опровергава, неведнъж, заради скептицизма нашият народ. Опровергава ни той всякога, като го съдим прибързано и незадълбочено, като го упрекваме напразно, че е оглупял и изпростял. Истината, тъжната истина е, че не изпростява, а оголява народът ни, заради тези, които го управляват, заради недостойните си синове, забравили ближния. Глупост е, виждаме, говореното и писаното, комай цяло десетилетие вече, че не чете този народ, че презира книгата, че е легнала на душата му чалгата, че чалга иска, а не книга. Глупост е, но я повтаряме непрестанно, упорито, до втръсване, за да убедим всекиго, че е тъкмо тъй, защото тъй искат отродителите, тъй е потребно на тези, дето си въобразяват че лесно и бързо ще поробят този непокорен народ. Слугите им, продалите се за нищожни пари, за жалки сребърници, неразумните нашенски дьонмета, дето се преструват на по-европейци, за наш срам, са най-активните, най-непримиримите в антибългарската мисия. На тях се иска, най-вече на тях, да няма книги и да няма кой да ги чете, докато кърши изнемощялата си снага под цигански трели нещастният народ. На тях се иска, ама забравили са, види се, известната, преизвестната поговорка: ”Гладна кокошка, просо сънува!” И не само това са забравили, родната история са забравили, или нивга не са я научили; интернационалисти са били и интернационалисти са останали! Имаме такива безродници, имали сме ги всякога и пак ги имаме, още ги имаме, същите са, шетат на чуждия интерес, досущ като бащите си, само дето прелетяха от Изток на Запад. Имаме ги, но и те, като бащите си, са осъдени от времето на провал, щом са забравили и ненаучили светлите думи на Вазов: ”Не се гаси туй що не гасне!” Тези дни една акция, съвсем делнична, наглед, акцията „Книги за смет”, ни върна самочувствието на българи, на горди българи, които има защо да вярват в държавата си и народа си. Хиляди се наредиха на опашка за книги, десет хиляди души, безброен народ, за да стане ясно всекиму, че не е опростял и изглупял, а оголял и обосял този народ. И още нещо, че е непобедим българинът, че не оскотява и в такъв момент, че търси книгата, че чете, за да се извиси над мизерията и я победи за пореден път