Глупаците говорят за миналото, мъдреците за настоящето, а безумците за бъдещето! Казал го е великият Наполеон Бонапарт, който е велик, заради прозорливостта си или умението да се мисли мащабно, освен всичко друго. Докато ние, не е никак трудно да го забележим, тъкмо напротив, все не съумяваме да мислим обхватно или задълбочено, та логично не стигаме и до прозрения. Няма да си го признаем, разбира се, за нищо на света, защото сме опърничави точно колкото незадълбочени,  но истината си е истина. Ние сме разкъсвани всякога от носталгия, сетим ли се за миналото, а и всякога сме изпълнени със светли надежди за бъдещето, но настоящето ни, виж, е всякога отвратително. Средностатистическият българин, може смело да се твърди, не харесва днешното си битие, каквото и да е то, все е склонен да идеализира миналото и да очаква бъдещо чудо. Проблемът не е днешен, не е и вчерашен, а вековечен май, щом не липсват и исторически писания, в които миналото е прекомерно разкрасено, докато плачът от настоящето е кански, пък вярата в бъдещето непомръкваща. Ако се обърнем към близкото минало, да речем, ще видим, че живеехме със спомена за героичните борби и надеждите на светло бъдеще, докато настоящето не бе съвсем розово. Комунистически синдром е, би могло да се обобщи, да живееш в някакъв имагинерен, недействителен свят, заобграден от измислени герои и окрилян от нездрави мечти, докато мизерстваш. Защото мизерствахме и тогава, когато имаше премного хляб, пък и салам, а мизерията бе по-страшна, защото бе мизерия на духа. Страшната мизерия, най-страшната, от която, ако сме честни и мислещи, трябва да признаем, така и не смогнахме ад се отървем. Една от причините, апропо, да сме неспособни да живеем сега и тук, със страшна сила, е тъкмо в мизерията на духа, обезсиления, закърнял български духа. Поруганата българщина, изконните ценности, спасявали ни векове, обичайното право, всичко, което ни даваше сила като народ и нация, ние забранихме, забравихме и подменихме. Заради глупостта си, заради вчерашни и днешни човешки заблуди и идеологически предразсъдъци, ние сякаш опразнихме къщата си, родната си къща, захвърлихме немилостиво всичко стойностно и всичко свидно на бунището. И не е чудно, щом е тъй, че стана неуютна и нелюбима тя, че ни топлеше не угасналото огнище, а спомена, че ни вдъхновяваше, не добре свършената работа, а смътните, неясни надежди за по-добри времена. Ние, очевидно е, не от вчера, живеем в миналото, или в бъдещето, но не и в настоящето, или сме, ако си припомним казаното от Наполеон, глупаци и безумци, но не и мъдреци. Тежки думи, безмилостни и сякаш преднамерени, но жестока истина, все пак, щом времето тече, а българското битие е все същото. Да, всичко си е такова, каквото е било, днешните прения и боричкания, ако са доказателство, че историята се повтаря като фарс, са доказателство и за нашата неспособност да живеем сега и тук, като бели, цивилизовани хора. Днешните прения и боричкания не би ги имало, разбира се, ако не носталгирахме неразумно и не мечтаехме още по-неразумно. Наместо тъпите идеализации и нездравите надежди, ни трябва реализъм, жесток реализъм: необходимо е да се взрем в днешния ден, да го разтълкуваме, да видим какво искаме, за какво се борим и да опретнем ръкави! Смехотворното подскачане по мегданите, празната гюрултия, отвеждат към презряното минало или неясното бъдеще, но не към здравия и продуктивен труд сега и тук, днес, когато можем да направим нещо за себе си, без да живеем с празни илюзии. Добре е да осъзнаем всичко това, а осъзнаем ли го, сигурен съм, ще съумеем да противопоставим на политическите шарлатани, които току размахват заплашително призрака на комунизма или щедро ни обещават светло бъдеще. Не всеки може да бъде Наполеон, давам си сметка, но всеки би могъл да запомни, че глупаците говорят за миналото, мъдреците за настоящето, а безумците за бъдещето. Запомним ли го, сигурен съм, ще се опитаме и да вникнем в смисъла на думите, за да проумеем, че бъдещето се гради днес, сега и тук, не с подскачане по мегданите, не с тъпа носталгия и Маниловски мечтания…

Любомир Котев