Отново конкурс за есе... И отново респектираща тема... Че какво мога да напиша – аз съм обикновено момиче със средно статистическо семейство. Надали от мен се иска да представя сложните взаимоотношения в моя доста голям род. Роднините ми са мили, но не се търпят особено лесно... И определено не сме семейство за пример.

Въпреки това аз много обичам моето семейство. Те са моята опора, колкото и банално да звучи. Както повечето съвременни тийнейджъри и аз мислех, че приятелите ми са страшно важни и се случваше да пренебрегвам семейството си заради тях. Но сега живея в друг град, далеч от всички близки и познати, и осъзнавам, че семейството е страшно важно за мене и именно то ме подкрепя във всичко и в най-тежки ситуации. Разбрах, че истинските ми приятели са съвсем малко. Повечето хора, които мислех за такива, се оказаха само добри познати. Именно родителите ми бяха до телефона през дългите вечери, когато плачех и твърдях, че мразя града, училището и съучениците си. Именно те се радваха най-много, когато се приспособих към новото.

Семейството ми винаги е било до мен и много разчитам и занапред да бъде така. Всички гаджета, любови и повечето "приятели" се оказаха само временни и още по-лошо – илюзорни. Роднините ми са тези, с които оставам след и във всяка беда. И само тяхната обич е наистина безкористна.

Съвсем се отнесох! Какви ги пиша?! Любов, обич... Не всичко е толкова розово. Понякога се карам с родителите, бабите и дядовците. Често повтарям, че не ме разбират, че са твърде консервативни и закостенели, че животът си е мой и не трябва да ми казват как да го живея. Да, понякога съм им страшно ядосана, но какво бих правила без тях? Не само, че изобщо нямаше да ме има на този свят, но и що за човек щях да бъда без възпитанието, което съм получила в моето семейство, без любовта, на която съм се научила от тях. Любовта, която ми дариха, всички мои роднини, за които толкова често казвам, че са леко досадни и малко скучни. Та нали благодарение на тях съм това, което съм. Аз нося техните гени, нося частица от тях в себе си. Твърдях, че светът е едно голямо семейство, че всички сме приятели. Но се убедих, че чуждият град не е като родния. Че чуждите хора по улиците не могат да заместят любимите лица на моите близки. Трябваше да се отделя от дома и роднините си, за да ги оценя и да осъзная колко ги обичам.

В старото патриархално време семейството е било най-важното нещо в живота на човека, неговият малък свят. Сега разбирам защо. Можеш да обиколиш света, никога да не се завърнеш в родния си дом, но в сърцето си винаги ще пазиш спомена за семейството си – онзи прекрасен малък свят, с неговите проблеми, тревоги и радости. Малкият свят на семейството ни изпълва с любов и щастие, когато сме най-самотни и неразбрани. Малкият свят съхранява човека у нас, когато човещината я няма!