ПИСМО

    Ти помниш ли

    морето и машините

    и трюмовете, пълни

                                    с лепкав мрак?

    И онзи див копнеж

                                    по Филипините,

    по едрите звезди

                            над Фамагуста?

    Ти помниш ли поне един моряк,

    нехвърлил жаден взор далече,

    там, дето в гаснещата вечер

    дъхът на тропика се чувства?

    Ти помниш ли как в нас

                                            полека-лека

    изстиваха последните надежди

    и вярата

                    в доброто

                                    и в човека,

    в романтиката,

                            в празните

                                            копнежи?

    Ти помниш ли как

                            някак много бързо

    ни хванаха в капана на живота?

    Опомнихме се.

                            Късно.

    Бяхме вързани жестоко.

    Като някакви животни в клетка

    светкаха

    очите жадно

    и търсеха,

                    и молеха пощада.

    

    А бяхме млади,

                            бяхме толкоз млади!…

    И после… после

                            някаква омраза

    се впиваше дълбоко във сърцата.

    Като гангрена,

    не, като проказа

    тя раснеше,

                    разкапваше душата,

    тя сплиташе жестоките си мрежи

    на пустота

                    и мрачна безнадеждност,

    тя пъплеше в кръвта,

                                    тя виеше с закана,

    а беше рано, беше много рано…

    

    А там —

    високо във небето,

                            чудно

    трептяха пак на чайките крилата.

    Небето пак блестеше

                                    като слюда,

    простора пак бе син и необятен,

    на хоризонта пак полека-лека

    се губеха платната

                                    всяка вечер

    и мачтите изчезваха далеко,

    но ние бяхме ослепели вече.

    За мен това е минало — неважно.

    Но ний деляхме сламения одър

    и тебе чувствам нужда да разкажа

    как вярвам аз и колко днес съм бодър.

    

    Това е новото, което ме възпира

    да не пробия

                    своя

                            слепоочник.

    То злобата в сърцето

                                    трансформира

    в една борба,

                    която

                            днес

                                    клокочи.

    И то ще ни повърне Филипините

    и едрите звезди

                            над Фамагуста,

    и радостта

                    помръкнала в сърцето,

    и мъртвата ни обич към машините,

    и синята безбрежност на морето,

    където вятъра на тропика се чувства.

    

    Сега е нощ.

    Машината ритмично

                            припява

                                    и навява топла вера.

    Да знаеш ти живота как обичам!

    И колко мразя

                    празните

                            химери…

    

    За мен е ясно, както че ще съмне —

    с главите си ще счупим ледовете.

    И слънцето на хоризонта

                                            тъмен,

    да, нашто

            ярко

                    слънце

                            ще просветне.

    И нека като пеперуда малка

    крилата ми

                    опърли най-подире.

    Не ще проклинам,

                            няма да се вайкам,

    защото все пак, знам,

                                    ще се умира.

    Но да умреш, когато

                                    се отърсва

    земята

            от отровната си

                            плесен,

    когато милионите възкръсват,

    това е песен,

                    да, това е песен!

Край