Спят бунтовните алеи.
Революцията тъжно ги отмина.
Зимата брои децата си,
непокълналата горест е ранима.
За народът времето изтича
във удавените лъскави надежди.
А Вапцаров още чака
на душите светлите копнежи.
Във смутените възторзи Ботев крачки,
свободата е така незрима,
в този век на хиляди писачи,
нямаме един със име.
Есента на патриарха чука
по оголените порти на безкрая,
и еничари са тъмните косачи...
Ще ни има, ще ни има, ще ни има!