Дванадесетгодишна семейна история около една старинна икона на Дева Мария с младенеца приключи с решение на Окръжен съд – Ямбол, което потвърждава по-ранната присъда на Ямболския районен съд: иконата принадлежи на племенницата, а не на чичото, в чийто дом се е намирала до последно.
Историята на иконата
Според установеното по делото, иконата — с приблизителни размери 50 на 70 см, без обков, изобразяваща Дева Мария в синьо облекло с младенец в скута — е преминавала през поколения по неписано семейно правило: винаги се предава на най-големия син или дъщеря в рода.
Пътят ѝ минава от прабабата на ищцата към нейния дядо (като най-голям син), после към бащата на жената, а след неговата смърт през 2002 г. — към бабата, която я пазела в дома си. По думите на свидетели, разпитани по делото, бабата многократно казвала на близките си, че иконата принадлежи на внучката ѝ по право на наследяване на семейната традиция. Тъй като жената живеела в Англия със семейството си, тя не успяла да вземе иконата приживе на баба си.
Бабата почина на 20 декември 2014 г. След това чичото — неин син и брат на бащата на ищцата — взел иконата. По-късно, при продажбата на наследствен апартамент, между племенницата и чичото имало уговорка тя да получи с 10 000 лева по-малко от полагащата ѝ се част от цената, като компенсация, свързана с иконата. Впоследствие, тъй като жената не намерила подходящо място за съхранение на ценната вещ, я оставила отново при чичо си — за пазене.
Проблемът избухнал през юли 2025 г., когато племенницата поискала иконата обратно. По думите на свидетелка, присъствала на телефонен разговор между страните, чичото заявил, че „никога няма да я даде“ и дори ще я унищожи, но няма да я предаде. Той признал, че е взел въпросните 10 000 лева, но твърдял, че ги е дал на децата си.
Съдебната битка
Жената завела иск по чл. 108 от Закона за собствеността — класически ревандикационен иск за връщане на владение върху вещ. Районният съд в Ямбол ѝ дал право с решение №204 от 15 април 2026 г., като приел, че тя е придобила собствеността върху иконата по давност — чрез непрекъснато владение, упражнявано от нейно име от бабата ѝ в периода 2002–2014 г.
Чичото обжалвал пред Окръжния съд, като изтъкнал няколко аргумента: че иконата изобщо не е била достатъчно точно описана в исковата молба, за да се разграничи от друга подобна вещ; че съдът се произнесъл по нещо, което всъщност не е било поискано от ищцата; и че районният съд неправилно кредитирал свидетелските показания.
Въззивният състав, с председател съдия Красимира Тагарева, отхвърлил всички тези доводи. Според съда описанието на иконата — Дева Мария с младенеца, приблизителни размери, липса на обков, статут на семейна реликва, предавана по традиция — е напълно достатъчно, за да я разграничи от всяка друга подобна вещ: „ответникът не е оспорил съществуването на описаната по този начин семейна икона“, а „никоя от страните не е поддържала от семейството да е притежавана и друга икона“.
По същество съдът приел за категорично доказано, че волята на дядото и бабата на жената е била иконата да premине именно към нея, а фактът, че бабата ѝ я е пазела и обещавала приживе, представлява упражняване на владение от нейно име — достатъчно, за да се приложи петгодишният давностен срок по чл. 80 от Закона за собствеността. Съдът припомнил и постоянна практика на Върховния касационен съд, според която, когато наследодател приживе изрази воля да предаде вещ на конкретен наследник и фактически му я предаде, самостоятелното владение с намерение за собственост тече от момента на самото предаване — без да е нужно това да бъде обявено на останалите наследници.
Възражението на чичото, че той самият е придобил иконата по давност, било отхвърлено като процесуално просрочено — защото било повдигнато едва в първото съдебно заседание, а не в срока за отговор на исковата молба, както изисква Гражданският процесуален кодекс.
Краят на спора
Съдът потвърдил изцяло решението на районния съд. Тъй като става дума за дело с обжалваем интерес под определения от закона праг, решението на Ямболския окръжен съд е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжалване.
За жената победата означава връщане на семейна реликва, за която е чакала повече от десетилетие — а за близките ѝ, поредно напомняне, че неписаните семейни уговорки, направени приживе на по-старото поколение, могат да имат съвсем реална юридическа тежест десетилетия по-късно.