Иван Вазов
Брацигово падна подир славни битви.
Както вред борбата почена с молитви,
с надежди и песни и свърши с погром.
Батак се предаде, уви, пълзишком,
Копривщица легна при първата буря,
топът черешови не спаси Клисура
с високите урви; бледната зора
видя в кръв и в пламък Средната гора.
Панагюрци храбри след десет дни горди
откриха вратите на мръсните орди;
Каблешков-героят, таз душа вулкан,
биде фанат пленник чрез един аркан[1]
от селяне прости и лъвът Бенковски,
туй смешенье странно от Левски и Раковски,
загина юнашки въз една река,
издаден не казвам от коя ръка,
защото срамът ми изгаря челото…

Борба страховита! В която числото
надви на възторга — таз плява, тоз дим!
Ударът бе тежък и неотразим.
Бунтът се удави в паника ужасна,
де всичко високо падна и угасна.
Инстинктът на роба обади се пак
със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.
И паданья бързи, и измени нови,
стиден плод на дълго влачени окови,
фърлиха в борбата своя вечен срам.
И тази епоха на кръв и на плам
през всички епохи и през вековете
ужасна и мрачна в хаоса ще свети,
растеща всечасно в по-голем размер
и ще фърля вечно като облак чер
въз нашта исторйя една сянка тайна
от кръв и позори и слава безкрайна.


Захарий Стоянов, Записки по българските въстания:

... Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

— Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия — нека тя заповяда!… — каза той и отиде да седне при корена на един бук....