Борислав Ненов
Къщата е зелена и пуста. Повече пуста, отколкото зелена. Кога, кой и защо е оставил този имот почти на пъпа на града не зная, а и не търся да разбера от някой от съседите.
Не обичам да се занимавам със съседи. Или ще са твърде мнителни, или твърде многословни.
Всъщност искам да разбера много за това как една зелена къща с голям двор се превръща в пустош, ала ми е и неловко да приказвам с непознати.
Къщата в зелено е дръпната навътре в двора – това е любимият ми тип къща. Дръпната навътре, а цветята и дърветата галят очите на минувачите. Когато къщата е навътре, и неизбежните домашни скандали не се чуват или се чуват приглушено. Освен ако не влязат в употреба ножовете или брадвата, държана в салмата.
В зелената къща не виждам къде е салмата. А не може да няма салма, оградата, която е порутена почти изцяло, показва, че е правена от много стари тухли, тухли от кал. Почти съм сигурен, че къщата, боядисана в зелено, е с таван от камъш и кирпич.
Това не означава липса на уют в нея, на любов и смях, на презрение към битовите несгоди, ако ги е имало.
Малцина ще боядисат къщата си в този цвят. Може би лудите, може би странните, тези, които са трън в очите на махалата. Или махалата е трън в техните очи.
Улицата някога се казваше „Осогово”. Някога, а всъщност доскоро, тъй като аз я откривам много късно, макар да е наистина на хвърлей от центъра на този все по-мъртъв град.Градът няма нищо общо с Осогово, вероятно вече не са стигали имената и преуморените от мислене чиновници, са подкарали по географския речник и така е попаднала планината в град като този, където има един единствен хълм, другото е равно като тава.
 Улицата от няколко лета е наречена на местен писател, който живееше на нея.. Познавах го – тромава, мечешка походка, огромен пиетет към кьор софрите и няколко книги, от прочита на които по-скоро изскача заключението, че не е писател, а драскач.
В този град обаче никога не гледат в сърцевината на нещата, а в това каква е декорацията. Той се считал за писател, негови трапезни приятели твърдели същото.
 И станал улица - поне се помни лесно. Зелената къща също.
Вчера дори се появи човек в двора и. Беше почнал нещо да ремонтира. Толкова неочаквано, че се сепнах, когато го видях на три метра от мен.
После, по пътя, не ми излизаше от ума това парадоксално присъствие, въпреки че наследниците са най-логичното нещо на този свят.
Най-напред ще съборят къщата. Сетне нужника на двора. Не, нужникът после, понеже известно време ще трябва на работниците. Ще отсекат задължително дърветата, цветята просто ще бъдат смачкани в навалицата. Ще се вдигне прах до Бога, когато почнат да падат кирпичените стени и таванът. Ще се отвори място за кооперация. Поредната кооперация в този град, който почна да става конфекция. И бяга от жилищните комплекси, за да създаде нови комплекси, където съседът наднича в кафето ти от съседната тераса
Къщата в зелено.
 Утре пак ще мина край нея – този човек май правеше топлоизолация на съседната кооперация. И писателят не беше лош човек, нищо, че не умееше да пише.