"Венец пред паметника на Яворов поднесоха днес ученици и учители на нараченото на него училище
". С уважение , с преклонение пред един от най-големите поети на човечеството, който съдбата изпрати за една година в Стралджа. И провокира поетичния гений за написването на великите стихотворения "Градушка" и "Арменци". Оставяйки в душата на поета един мъчителен спомен за тежка, самотна година, в бездуховност, като поразена от гръм птица, останала без криле. Не знаем как са минавали дългите му зимни нощи, как е копнял за литературна среда, как е осъмвал в тревожни мисли, за да напише: „Чувствам се като в гроб...” Но сме сигурни, че тогавашното село обогатява по своему поета поднасяйки пред очите му цялото тежко, трагично ежедневие на селяка в битка за хляба. 138 години изминаха от рождението на Яворов. Днес Стралджа отново повтаря името му. Директорът на училището Валентина Маринова изрази всеобщото уважение към патрона. Димитър Стоянов, преподавател по български език и литература, с точни, ярки и красиви слова припомни защо феноменът Яворов е личност на 20 век. Могъщ литературен талант, символист, революционер, сложна и противоречива личност, мислител, неспокоен дух...за Яворов може да се говори с часове. И ще бъде малко. Ако нещо можем да дадем, то е признателността и гордостта, че принадлежи не само на България, но и на Стралджа.
Надя Жечева
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!