Павел Иванов

Театърът на абсурда и договорът с Украйна

Днес сме свидетели на поредния акт в театъра на абсурда, където мастилото върху международните договори тече по-бързо от здравия разум, а политическата класа се упражнява в изкуството на необвързващото обвързване. Става дума за договора между България и Украйна – документ, подписан тихо-мълком от служебна власт, която хем твърди, че няма мандат за исторически завои, хем методично ни нанизва на шиша на глобалната геополитическа месомелачка. Когато един премиер поставя подпис под текст, за който изрично е упоменато, че не попада в обхвата на Виенската конвенция, ние не присъстваме на акт на суверенна държавност. Ние присъстваме на сеанс по PR хипноза. Казват ни: „Вижте, това са само принципи, няма нищо количествено, няма страшно“.

Икономическата цена и бъдещите поколения

Но нека бъдем честни и да погледнем как работи капиталът. В света на голямата икономика принципното съгласие е широко отворена врата, през която нахлуват реалните задушаващи зависимости. Това е подписване на празен чек, който бъдещите поколения работещи българи ще осребряват с лихвите на собственото си оцеляване. Докато чиновниците в Брюксел и Вашингтон кимат одобрително, българският гражданин остава в позицията на страничен наблюдател на собствената си съдба. Къде в това уравнение е неговият интерес? Къде е логиката на една държава, която се ангажира за цяло десетилетие с конфликт, чиито мащаби и край никой не смее да прогнозира честно?

Анатомия на споразумението и военно-промишления комплекс

Нека анализираме анатомията на това споразумение със студения скалпел на икономическия реализъм. Споразумението обхваща всичко – от ядрено оборудване до производство на дронове. Това не е просто списък с пожелания. Това е проект за интеграция на българския военно-промишлен комплекс в една по-голяма транснационална структура. Говори се за изграждане на съвместни оръжейни фабрики. Звучи чудесно за акционерите на големите корпорации, но забележете капиталистическата уловка: тези производства трябва да бъдат локализирани в Украйна. Ние ще предоставяме технологии, кадри, вероятно и капитал, докато рискът и печалбите се разпределят по веригата на глобалната отбранителна индустрия, в която малките играчи като България са сведени до обслужващ персонал.

Парадоксът на българската индустрия

Иронията е толкова гъста, че може да се реже с нож. България се ангажира да модернизира и интегрира чужда индустрия в рамките на НАТО и Европейския съюз, докато собствената ни икономика страда от десетилетия на хронична деиндустриализаци и пълна липса на суверенна визия. Ние сме в позицията на бедния роднина, който обещава да построи дворец на съседа си, докато неговият собствен дом и покрив се срутват. Тук прозира класическата марксистка парадигма: империалистическата експанзия изисква периферията да поддържа жизнените функции на военната машина на центъра. Ние предоставяме бази за обучение, инструктори, специалисти. Превръщаме се в логистичен хъб на една чужда стратегия, без дори да сме поискали сметка за цената на този хуманизъм.

Енергийна капитулация и цената за данъкоплатеца

А какво да кажем за енергийния сектор? Продажбата на оборудването за АЕЦ „Белене“ се сервира като някакъв грандиозен дипломатически успех. Но истината е, че това е акт на капитулация пред енергийната ни независимост. Ние предаваме активи, в които българският данъкоплатец е инвестирал милиарди през годините, за да запълним дупките в една чужда разпадаща се енергийна система. И защо? За едното потупване по рамото в Брюксел. Обещанията за зелена енергия и коридори до Полша са просто идеологическа дъвка, с която се подслажда горчивото хапче на националната разпродажба. Когато документът говори за доставка на ток на фиксирани цени през зимата, питайте се кой ще плати разликата, ако международният пазар избухне? Отговорът е винаги един и същ: вие, ние, обикновените хора чрез нашите данъци и сметки.

Юридически цинизъм и липса на демократичен контрол

Юридическата неяснота на този документ е връх на цинизма. Той се нарежда до плеяда витиевати споразумения, които служат единствено за придаване на важност на преходни политически фигури. Това е почеркът на неолибералната бюрокрация – създаване на паралелна реалност от меморандуми, които заобикалят всякакъв демократичен контрол. Парламентът е изолиран. Дебатът е подменен с кухи лозунги за евроатлантическа солидарност, а реалните дългосрочни ангажименти се поемат в тъмните ъгли на международни форуми, далеч от погледа на суверена.

Исторически уроци и ролята на пешка

Защо ни е необходимо да се обвързваме за 10 години с държава, която е в пряк военен сблъсък с велика сила? Историята е учителка, която българските политици редовно пращат на поправителен изпит, докато ние плащаме таксата за обучение. Два пъти за последните 110 години сме се оказвали в подобна геополитическа конфигурация и двата пъти цената е била национална катастрофа. Днес ние доброволно се отказваме от ролята на национален балансьор, за да станем глашатай на политика, диктувана отвъд океана. Колективните санкции, блокираните активи, трибуналите – всичко това са инструменти в една голяма игра, в която България е просто пешка. А в шахмата на империализма пионките са първите, които биват пожертвани в името на позиционното предимство на големите играчи.

Илюзията за ползите и бъдещето на България

Погледнете и така наречените постижения за нас. Надеждата, че някой ден в Украйна може би ще се изучава български език – това ли е цената на нашия суверенитет? Един хипотетичен учебен час срещу пълно обвързване с военна и икономическа машина? Това не е дипломация. Това е лошо сключена сделка на пазара от хора, които не знаят стойността на стоката, която продават. А тази стока е бъдещето на България. Политическият елит използва този договор като евтин PR параван, за да избяга от етикета на ненадежден партньор. Но в очите на реалния свят ние ставаме още по-непредвидими – държава, която подписва документи, които не смята да изпълнява, или по-лошо – държава, която изпълнява заповеди, които дори не разбира.

България като ресурс на глобалния капитал

Връзките, които се чертаят между Балтийско, Азовско и Черно море; транспортните коридори, които заобикалят логиката на икономическата целесъобразност за сметка на военната мобилност – всичко това е част от една архитектура на конфронтацията. Капиталът винаги се нуждае от нови пазари и нови конфликти, за да преодолява вътрешните си кризи. България тук не е партньор, тя е ресурс. Ние даваме територия, даваме инфраструктура, даваме енергия, а в замяна получаваме правото да бъдем част от един пръстен, който може да се затегне около врата ни във всеки един момент. Къде е анализът на риска? Къде е прогностичният модел, който казва какво се случва с тези 10-годишни ангажименти, ако геополитическата карта се пренареди след две години? Няма такъв. Има само сляпо следване на курса, зададен от метрополията.

Държавата като инструмент на корпорациите

Марксисткият анализ ни учи, че държавата в капиталистическото общество действа като комитет за управление на общите работи на буржоазията. Това сме го казвали. В случая нашата държавна машина управлява не българския интерес, а интереса на транснационалните корпорации, които виждат в Източна Европа просто евтино поле за индустриални експерименти и военни платформи. Тези старши национални представители, които щели да се координират за 24 часа – това не е суверенитет. Това е пряка линия за получаване на инструкции. Това е механизъм, който гарантира, че гласът на София ще бъде просто ехо на това, което вече е решено в по-големите кабинети.

Заключение и призив за будност

В крайна сметка това споразумение е огледало на нашата собствена национална и икономическа слабост. То показва една политическа класа, която е по-загрижена за своята легитимация при чуждите господари, отколкото за благосъстоянието на собствения си народ. Глобалният капитал няма цвят, няма нация, няма морал. Той търси единствено пътища за експанзия и оцеляване чрез конфликт. И в този конкретен случай България доброволно се предлага като инструмент за тази експанзия под маската на солидарност.

Време е да спрем да вярваме на витиеватите фрази на политическите брокери и да погледнем реалността в очите. Всеки политически ангажимент, поет днес без ясна икономическа и стратегическа обосновка, е икономическа присъда за утре. Когато държавата ни се вкарва в 10-годишни цикли на военна и енергийна зависимост, тя залага бъдещето на нашите деца в една игра на рулетка, където казиното винаги печели. Ние не сме срещу помощта или човещината. Ние сме срещу робското подчинение, което се маскира като партньорство. България има нужда – отчаяна нужда – от суверенна, разумна политика, която да не се диктува от страх, подмазвачество или чужди идеологеми. Защото когато оръдията най-после заглъхнат и прашните договори пожълтеят в архивите, ние ще останем тук, на тази земя. Ще останем със сметките, които трябва да платим, и с тежките последствия от избори, които не сме направили ние, а са били направени от наше име от хора, които отдавна ще са намерили уютен пристан в някоя международна фондация.

Бъдете будни, анализирайте интереса зад думите и помнете: в света на големите хищници малките нации оцеляват само ако имат смелостта да мислят със собствените си глави и да защитават собствения си труд. Приятели, това беше акцентът, който ви представих днес. Благодаря ви, че бяхте заедно с този вариант и с другата гледна точка. Пожелавам ви един усмихнат, ползотворен, устремен и революционен ден!