Интервю /с текста/ на Катя Динева с новия архийерески наместник в Ямбол

Катя Динева: Ваше Високопреподобие архимандрит Стефан, добре дошли в Ямбол! Срещаме се на живо за първи път в навечерието на Страстната седмица. Бихте ли ни разказали как поехте по пътя към вярата?

Архимандрит Стефан: Здравейте на Вас и на всички зрители. Наистина се вълнувам, защото ми предоставяте висока трибуна, от която да благодаря на Бога и на Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Арсений за доверието. Пътят на вярата е личен за всеки. В моя живот няма катаклизми; израснах в православно семейство, което определи образованието ми в Семинарията и избора ми на монашеския път. Макар и труден, това е път, който носи непреходна радост от общуването с Бога. [00:19]

Катя Динева: Къде бяха Вашите първи стъпки в служението след Семинарията?

Архимандрит Стефан: Моята духовна родина е Троянската света обител. Там прекарах 12 години под наставничеството на Величкия епископ СиониЙ. Тези години ме научиха на най-важното – общуването с хората и грижата за техните духовни потребности. Идвам в Ямбол, носейки благословението на Пречистата Богородица и нейната чудотворна икона "Троеручица". [02:24]

Катя Динева: В манастира Ви търсят много хора. Какво им казвате за молитвата и нейната роля?

Архимандрит Стефан: Молитвата е разговор с Бога. За тези, които сега започват, молитвеникът е ценно помощно средство – той е като правилника за движение за младия шофьор. Истинската молитва трябва да извира от сърцето, а не да бъде просто многословие. По-добре е да кажеш 20 пъти "Господи Исусе Христе, помилуй ме" със сърце, отколкото да прекараш часове в разсеяност. Духовният наставник тук е като личен лекар – той знае точно какво "лечение" да предпише. [05:11]

Катя Динева: Каква е ролята на Българската православна църква днес в нашето разединено общество?

Архимандрит Стефан: Църквата винаги е била крепило на мира. Нашата работа не е да заемаме граждански позиции по улиците, а да дадем възможност на миротворците да градят мир. Църквата не отговаря на незададени въпроси и не предлага нещо революционно, защото учението ѝ е същото от хилядолетия. Добрият християнин е добър гражданин – той избягва конфликтите и търси разбирателство. [09:01]

Катя Динева: Свидетели сме на много злоупотреби с християнските ценности. Как да ги разпознаем?

Архимандрит Стефан: Днес много хора говорят от името на Христос, претендирайки за духовност, но често са просто "шоумени", които търсят внимание. Трябва да се питаме: такъв ли беше Христос? Той не беше шоумен, нито апостолите крещяха истината си под музикален съпровод. Православието е дух на мир и тишина. Всичко, което не е от Бога, се разрушава с времето, но Църквата стои непоколебимо. [13:41]

Катя Динева: Кога влизаме в най-голямо противоречие със себе си?

Архимандрит Стефан: От духовна гледна точка – когато оставим Бога. Човешката душа по рождение е християнка и винаги търси своя Творец. Когато тялото и умът надделеят над копнежа на душата, настъпва вътрешен сблъсък. Трябва да се грижим повече за безсмъртната си част, отколкото за егоизма си. [19:07]

Катя Динева: Разпети петък е най-тъжният ден. Какво го отличава от останалите дни в Страстната седмица?

Архимандрит Стефан: Тогава си спомняме кръстната жертва на Христос. Той бе прикован не защото бе престъпник, а заради нашите грехове. Този ден ни принуждава да се вгледаме в себе си и да се запитаме: достойни ли сме? Всяка наша лоша постъпка е нов удар с чука по пироните в тялото Му. Но тъгата е последвана от надеждата на Възкресението. [24:44]

Катя Динева: Отец, кога умира надеждата, с която тръгваме в младостта си?

Архимандрит Стефан: Надеждата умира последна, но тя е немислима без вярата и любовта. Ако разчитаме само на своите немощни сили, тя лесно ще угасне. Но докато помним думите на Бога "Без мен не можете да вършите нищо", надеждата ще ни дава сили да продължим. [29:42]

Пълно интервю: Духовният път на архимандрит Стефан

Катя Динева: Ваше Високопреподобие архимандрит Стефан, добре дошли в Ямбол! Да се видим за първа среща на живо. В навечерието на Страстната седмица обаче все пак искам да ви представим – как поехте пътя към вярата?

Архимандрит Стефан: Здравейте на Вас, на всички зрители на Ямбол и цялата прекрасна Ямболска духовна околия. Правилно отбелязвате – за първи път се виждаме с Вас, за първи път заставам пред камерата на Вашата телевизия и наистина много се вълнувам. Вълнувам се, защото ми предоставяте висока трибуна, от която да изкажа благодарност най-напред на Бога, след това на Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Арсений за високото доверие и подир това на всички духовници и вярващи хора от Ямболска духовна околия. Пътят на вярата, който Вие споменахте, е личен път на всеки човек. Всеки има своите собствени лични преживявания с Бога, които го отвеждат до една или до друга точка. Моят живот е така устроен досега, че не мога да разкажа за някакви специални събития, за някакви катаклизми, които са ме довели донякъде. Израснал съм, възпитан съм в християнско семейство, в православното семейство и може би това е било определящо – както и за моето образование в Софийската духовна семинария, така и за моя осъзнат избор да поема монашеския път. Но едно знам със сигурност – че пътят, който съм избрал, макар със своите тежести, е път, който носи радост, тъй като е път, който води до Бога. И тази радост, тя е радост, която по обещанието на самия Спасител, тя не преминава, понеже не се дължи на някакви земни успехи и не се дължи на трупане на различни титли, а се дължи именно на общуването с Бога и с прекрасния Божи народ. [00:19]

Катя Динева: Нека да кажем обаче къде ви бяха първите прощапулки след Семинарията?

Архимандрит Стефан: Моят духовен път започва от Троянската света обител – ставропигиалния Троянски манастир в сърцето на Балкана. В духовната родина на двама български патриарси – покойните патриарси Максим и Неофит. Манастир, известен в цялата ни страна, любимо място на хиляди поклонници, където отидох заедно с моя духовен наставник Величкия епископ Сионий, игумен на Бачковския манастир в момента, и където съм прекарал досега цялото си служение – 12 години. 12 години, изпълнявайки различни послушания, но най-вече, най-главното, най-основното е общуването с хората, грижата за поклонниците, за техните духовни потребности. Тези 12 години в прекрасния Троянски манастир ми дадоха изключително много и сега вече на ново място, с ново служение, с много нови послушания, някои от които доста тежки, благодаря на Бога за тези години в манастира, защото осъзнавам колко много съм научил там. И осъзнавам каква огромна полза имам сега, благодарение именно на това време, което, разбира се, аз винаги съм се стремял да не губя. Намирайки се в манастира, аз съм се трудил да напредвам, да се обучавам, да се старая всеки ден да съм по-добър от предния – именно по начина, по който трябва да го прави всеки християнин. И затова моята духовна родина, Троянският манастир, за мен завинаги ще остане едно много специално място. И идвам при вас във вашия прекрасен град, в този прекрасен край, носейки многолетното благословение на Пречистата Богородица и нейната чудотворна икона "Троеручица". [02:24]

Катя Динева: В манастира на ден може би минават по 100 поклонника, а и търсят за себе си някакви отговори. Когато разговаряте с тях, какво им казвате за молитвата? Каква е ролята на молитвата във всеки един човек?

Архимандрит Стефан: Когато в манастира са идвали поклонници – а те, както правилно отбелязвате, винаги са по много, в някои дни по 100, в други може да са и 1000, може и повече на големи празници – и когато сме разговаряли за молитвата, това, което бих казал на всеки човек и сега, е, че молитвата е разговор с Бога. Молитвата е също и едно пътуване по, пак казвам, личния път към Бога. И когато човек се учи да се моли, когато е в началото на тоя път, когато се учи да общува с Бога, човек използва някои помощни средства. Молитвеник, който ползва у дома си с написана молитва. Някои казват: "Ама защо писани молитви? Човек може да се моли както може да му дойде отвътре." Да, така е. Но когато човек излезе, да речем на пътя, млад шофьор, той не шофира както му идва отвътре, а шофира така, както е правилно, че да бъде безопасно и за него, и за всички останали. Същото е и с молитвата. Молитвата е нещо много деликатно. А молитвата, която идва от сърцето, се постига не толкова лесно. Ние често пъти говорим много, размишляваме много молейки се и си мислим, че по този начин молитвата ни е чута. А Господ ни казва нещо съвсем различно: "Не мислете, че в многословието си ще бъдете чути." Молитвата трябва да извира от сърцето. Молитвата трябва да е съкровеният разговор на човека с неговия небесен Отец. А пък за тези, които са неокрепнали и още се чудят какво да му кажат на тоя небесен Отец, има тези прекрасни книги, помагащи книги – молитвеници, които всеки един християнин трябва да има у дома си. Защото още повече, ако човек се намира в момента в някакво изпитание, на някаква трудност, на някаква лична житейска незгода, човек трудно намира в себе си сила или думи да се съсредоточи, да се помоли и тогава молитвеникът е изключително полезен. Отваряш и просто с голямо внимание, и колкото можеш от сърце в тоя момент на трудност, прочиташ тази молитва, която е поставена там. Да я прочиташ така, че да я усетиш със сърцето. Молитвата е нашият хляб, нашата вода, нашият въздух, без който ние не можем да живеем. И всеки християнин трябва да се моли. Този, който няма възможност да се моли продължително, може да се моли често и по-малко, което също не е никак лошо. По-добре е 20 пъти на ден да кажеш: "Господи Исусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния" и това да излезе от сърцето, отколкото два пъти на ден да прекараш часове в молитва и една дума да не мине през сърцето и през мислите. Но всеки един човек, който иска да се моли, е хубаво да се посъветва за това със своя личен духовен наставник – как да се моли, кога да се моли, тъй като духовният наставник, той е като личния лекар. Той познава състоянието на човека, познава неговите проблеми, неговите трудности и знае какво точно лечение да му предпише, така че то да даде добър резултат. [05:11]

Катя Динева: Каква е ролята на Българската православна църква днес в това разединено общество на Земята? Как може да обедини обществото?

Архимандрит Стефан: Българската православна църква от своето създаване като автокефална църква в далечния 10-ти век, вече като Патриаршия, после през своето повторно и трето възстановяване вече в Екзархията, винаги е била именно крепило и мярка за мир. И архиереите, свещениците, служителите на Църквата са се трудили по всеки възможен начин за постигането на този мир. Някои хора си мислят, че ние като духовници едва ли не трябва да излезем на улиците и да вземем някаква гражданска позиция, но смея да твърдя, че това съвсем не е наша работа. Нашата работа е да предоставим възможност на миротворците да градят своя мир. Да предоставяме възможност на бедните духом да се обогатят. Да предоставяме възможност на тези, които са изпаднали в затруднение, да получават подкрепа. И ще кажа една много вярна фраза, която после ще обясня именно защо я казвам: "Църквата никога не отговаря на незададени въпроси." Църквата никога не говори хипотетично. И Църквата може да съдейства за постигането на мира във всяко едно отношение – личния мир, семейния мир, обществения мир, само тогава, когато някой потърси нейната помощ. И тогава, ако някой потърси помощта на Църквата, не бива да очаква нещо ново или революционно, защото учението на Светата православна църква е същото хиляди години и ще остане такова до свършека на света. И Църквата винаги ще учи, че миротворците са синове Божии, както казва самият Спасител в своите заповеди за блаженствата. Църквата винаги ще учи, че мирът между човеците е върховна цел, възпят от ангелските сили при раждането на Христос. Защото помните, когато Христос се раждаше във Витлеем, ангелите пееха: "Слава във висините на Бога и на земята мир, между човеците благоволение." И тези ангелски думи са онази основна линия, по която ние като християни и след това като граждани трябва да градим своя живот. Важно е да отбележим с думите на свети Василий Велики, че добрият християнин е добър гражданин. Добрият християнин, той избягва конфликти. Той не встъпва в спорове. Добрият християнин се труди за постигане на мира. И ако ние сме християни, ние ще се трудим и ще даваме всичко от себе си в нашето ежедневие да царства мирният дух на Бога, защото Бог е там, където хората имат мирен дух. Бог е там, където хората помежду си имат любов и разбирателство. Бог е там, където човек всеки ден прави осъзнатия избор да бъде добър със своите близки, да бъде добър със своите съграждани, да бъде добър и със самия себе си. Мирът е заповед от Бога, която ние сме длъжни да спазваме и да правим всичко по силите си за да постигаме мира около себе си и вътре в нас. [09:01]

Катя Динева: Какви са злоупотребите днес с християнските ценности?

Архимандрит Стефан: Въпросът, който задавате, е болезнен въпрос, защото твърде много човеци сега са се навъдили, които говорят от името на Христос. Твърде много хора създават свои общества, често пъти нездрави общества, претендирайки за това, че са християни, и подвеждат хората, като с името на нашия Спасител вършат ужасни неща. Трудно можем да дефинираме конкретни, да кажем, злоупотреби, но и сам Господ ни казва, че ще дойдат дни, когато ще се появят много лъжехристи, ще се появят много хора, които ще говорят в името на Бога, ще пророчествуват в името на Бога, но както сам Христос казва – той няма да ги познава. Той не познава тези хора. Често виждаме някой да застане, да събере пълни зали с привърженици и в един екзалтиран тон да поднася кротките Христови думи и по този начин да привлича вниманието на младите, да привлича вниманието на различни групи от хора. Но ние трябва много трезво да разсъждаваме върху тия неща и да помислим, гледайки и четейки страниците на Светото Евангелие – такъв ли беше Христос? Такива ли бяха апостолите? Някой от тях беше ли шоумен? Някой от тях събираше ли тълпи от хора и под звуците на музикален съпровод крещеше ли неистово своята истина пред хората? Или духът на Христос и апостолите е дух мирен, дух на спокойствие, дух на свобода, разбира се, но кротка свобода? Духът на апостолите, духът на нашия Спасител, духът на Православната ни църква е дух на твърдост, на крепкост, на стойкост – място, където човек намира спокойствие, убежище, намира устои, намира една истина, която е оцеляла не докато един лидер е бил жив. Една истина, която е оцеляла и е достигнала до нас въпреки всичко, въпреки времето, въпреки политическите строеве. Защото само се замислете – като започнем от първите християни и римските императори, гоненията срещу християните – къде са сега наследниците на римските императори? Къде са наследниците на атеистичните лидери? Няма ги. Историята ги е забравила. Мълчи позорно за тях, за техните дела. А Църквата на Христос стои. Църквата на Христос я има. Приемниците на апостолите – архиереите, са навсякъде около нас и богомъдро управляват църковния живот. И това е много ясен показател за това, че което не е от Бога, то ще се разруши, дори и това да са хора, които използват Божието име. А което е от Бога, макар и в своето тихо присъствие, то ще го има, то ще стои и ще стои до свършека на света. [13:41]

Катя Динева: За това, което говорите, да разбирам ли, че е част от духовните битки между религиите?

Архимандрит Стефан: Вижте, между религиите няма духовни битки. А предполагам много добре знаете от своя личен житейски опит, че човек когато е убеден в това, че е прав, няма нужда да спори. Няма духовни битки, няма религиозни битки, няма спорове между религиите. Историята, която е учителка на народите, сама отговаря на всички тия въпроси, защото сега виждаме различни, пак казвам, християнски обединения – "християнски" в кавички, разбира се – които със смъртта, простете, на техните лидери ще приключат. Те ще загинат, тъй като те са обединени не около личността на Христос, а около личността на някой си. А Църквата Божия стои и ще стои. И затова казвам – историята много ясно показва, че няма място за спорове и няма място за някакви борби. [17:48]

Катя Динева: Кога влизаме в противоречие със себе си?

Архимандрит Стефан: Интересен въпрос. На този въпрос може да се отговори от няколко гледни точки. Може да се отговори човешки – човек влиза в противоречие със себе си, когато му се налага да върши нещо, което не иска. Философски или психологически погледнато, има един термин "колизия официру" – сблъсък на длъжности. Това е същото като първото почти – когато човек трябва да направи нещо по длъжност, но не иска да го прави като човек. От духовна гледна точка обаче влизаме в сблъсък със себе си тогава, когато оставим Бога. Защото, както казват още древните учители на Църквата, човешката душа по рождение е християнка. Човешката душа като Божие дихание вътре в човека винаги търси пътя обратно към Бога. И когато ние лишим душите си от тази възможност те да общуват с Бога, човек влиза в сблъсък сам със себе си, защото душата търси своето, тялото на своя ред, нашият грехопаднал ум и той търси своето. И нашият живот като християни всъщност се състои именно в това да направим, или по-точно да правим постоянно избора, нашият живот да бъде диктуван от копнежа на душата, а не от копнежите на тялото или на ума. Тъй като умът, той остарява, тялото умира, а душата е безсмъртна и винаги млада. Един ден тая душа ще се върне при своя Творец. Един ден ние ще застанем лице в лице със своя небесен Създател, доколкото сме способни, разбира се, да видим Божията слава. И тогава, когато трябва да дадем отговор за всички свои постъпки, разбираме, че е трябвало малко повече да слушаме гласа на сърцето, гласа на душата, да се грижим повече за тази своя безсмъртна част, отколкото за смъртното си тяло. Да вложим повече усърдие в отношенията с нашите близки, отколкото в своя егоизъм. Когато спрем да се грижим за душата си и да търсим пътя към Бога, губим и смисления, истинския, достойния път в своя живот. [19:07]

Катя Динева: Тоест Вие говорите, когато предпочетем да се отдадем на сатаната и потъпкваме в себе си Божия образ? Така ли е да го разбирам?

Архимандрит Стефан: Вижте, аз избягвам да говори за сатаната, тъй като той не заслужава цялото внимание, което ние му обръщаме. Той не може да измисли нищо ново. Врагът на човешкия род от създаването на света е баща на лъжата – Господ го е казал. Но когато ние изберем да служим повече на себе си, да кажем така, отколкото на Бога, тогава губим центъра и смисъла на достойния живот. И разберете ме правилно – да служим на себе си, нямам предвид в това, че се грижим за себе си. Напротив, достойно е, хубаво е, важно е човек да се грижи за себе си. Човек трябва да се погрижи за себе си, трябва да се погрижи за своите близки. Още повече, ако човек има семейство и деца, той има свещения дълг да се грижи за това семейство и за тези деца. Но говорим, ако човек превърне грижата за себе си в култ към себе си. Ако превърне грижата за своите деца, за своето семейство в култ към тия деца и това семейство – ето това вече е проблем. Защото всичко това е добро, но когато е в мярката на Божията любов. Тоест, поставяме Бога на първо място и знаем, че Бог е любов и Той ни е заповядал да обичаме своите ближни, да се грижим за своите семейства. Изпълнявайки Божията заповед, ние изпълняваме и тази грижа, без да поставяме някой или нещо като едва ли не идол в своя живот. [22:26]

Катя Динева: И нека да кажем, че сега Разпети петък е най-тъжният ден в Страстната седмица – и какво отличава този ден от всички останали?

Архимандрит Стефан: Петъкът на Страстната седмица, наречен Разпети или Велики петък, е денят, в който ние християните всяка година си спомняме за кръстната жертва на нашия Господ Бог и Спасител Исус Христос. Спомняме си за това как той бе прикован на кръста. Не защото беше престъпник – беше прикован на кръста, защото пожертва себе си за нас, престъпниците. Бе прикован на кръста, за да принесе себе си в жертва, в откуп за греховете на човеците от Адама и до нас. И този ден е тъжен, защото християните се изправяме пред ужасяващия образ на Христовото разпятие. Заставаме лице в лице със страдащия на кръста Христос. И това заставане лице в лице несъмнено ни принуждава да се вгледаме в себе си. Принуждава ни да си зададем въпроси: Ние достойни ли сме за тая жертва? Христос се пожертва, а ние изпълнихме ли поне една от неговите заповеди към нас? Христос се пожертва, а аз не съм готов за ближния си да се лиша дори от най-малка част от своя личен комфорт. Христос се жертва, а аз продължавам да живея като скот, като животно. Разпети петък е тъжен ден, защото увисналият на кръста Христос задава много въпроси. Увисналият на кръста Христос пронизва душата. И ако човек има сетивност, има сърце, той несъмнено, изпитвайки себе си и съвестта си, се наскърбява. Но пък скоро след разпятието празнуваме Възкресението – победата над смъртта, победата над злото, празника на надеждата. Именно тая надежда е това, което трябва да ни крепи и да ни дава сили, защото Бог ни каза: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света" и Бог никога няма да ни остави. Важно е обаче, взирайки се в разпънатия на кръста Христос, да си даваме сметка, че всяка една наша лоша постъпка спрямо себе си, спрямо нашите ближни, е още един шамар в лицето на Христос. Още една рана някъде по неговото тяло, още един удар по пироните, понизали ръцете и краката му. И нека, взирайки се в образа на разпънатия Христос, да се помолим за себе си, да се помолим за своите близки, да се помолим за враговете си и най-вече тази молитва да бъде за това всички да бъдем по-добри човеци, за да може по-малко да нараняваме своя Спасител. [24:34]

Катя Динева: Отец, кога умира надеждата, с която всички тръгваме в младежките години – че можем да променим света?

Архимандрит Стефан: Надеждата умира последна. И мисля, че ако човек е въоръжен с търпение, с вяра и любов, надеждата няма да умре никога. Важно е обаче да помним думите на Бога, че Той казва: "Без мен не можете да правите нищо." И всяка надежда би била напразна, ако ние не сме въоръжени с търпение, но и с молитва. Ако разчитаме на своите немощни човешки сили, то ние не сме способни на кой знае какво. И затова надеждата, ако допуснем, че умира – надеждата умира там, където човек забравя за Бога. Защото докато човек помни Бога, има вяра, ще има надежда, ще има и любов. Трите вървят винаги заедно, защото се допълват. И вярата, надеждата и любовта са, мога да кажа, немислими една без друга. Тези три най-велики добродетели. [29:31]

Видеото е публикувано на 8 април 2026 г. от ТВ Диана Ямбол.